След ревюто за „Да ти бъда тяло“ (изд. „Жанет 45“) предупредих главната ни редакторка Диляна Денева, че да напиша текст по-малко от 24 часа след прочитането на книга е изключение, а не правило. Е, това ревю започнах да пиша около шест часа след края на премиерата на „Защото в твоите очи…“ (изд. „Сиела“) – книгата на Ей Бо, и едва броени минути след като затворих последната страница. Не можех да чакам. Защото тази книга също не чака. Тя влиза в стаята рязко и остава.
По време на премиерата Борислав Вълов каза, че от тази дата нататък няма да мълчи. „Защото в твоите очи…“ е именно този акт на проговаряне. Но не просто с един глас – говори с всички Бобини гласове: актьорския, журналистическия, на инфлуенсъра, комедианта, певеца и писателя. Гласове, които се събират в една история, толкова лична, че те кара да забравиш, че не си я изживял сам.
История, която не се преразказва – тя се преживява
Ще се опитам да спазя едно обещание – макар и дадено мълчаливо. На премиерата ѝ Боби (за мен той винаги ще бъде Боби, тъй като имам щастието да го познавам от преди дори да се появи идеята за Ей Бо) каза ясно, че не иска сюжетът да бъде разказван, поне не веднага. И няма – защото това не е книга, която да преразказваш. Това е книга, която трябва да усетиш. И макар това да звучи като добре подредена маркетингова фраза, в случая го казвам с уважение. „Защото в твоите очи…“ не просто се чете – тя влиза под кожата. Един от онези разкази, които имат нужда да се случат между страниците и сърцето, без посредници, без резюмета и обобщения.
Но дори и да ви издам основата – момиче и момче, първа любов, трагичен обрат – това пак няма да ви подготви. Защото тук е важен не сюжетът, а гласът. Начинът, по който се разказва. Емоционалната честност, която пробожда, без да се обяснява.
Историята е романтична. И трагична. И свиреща на тънките струни на едно поколение, което учи как се обича, как се губи, как се става голям, без да иска. И всичко това е разказано с безкомпромисна честност – като да разсъблечеш душата си на публично място и вместо срам да изпиташ облекчение. Да, това е книга за любовта. Но и за мълчанието, което убива. И за думите, които лекуват.
Когато маркетингът и литературата се римуват
Съжалявам, че не прочетох тази книга в гимназията. Не защото днес тя не ми хареса, а защото YA жанрът вече не е „моето нещо“ – вкусът се променя, каквото и да си говорим. Но като човек, който професионално се занимава с комуникации, съм безкрайно впечатлена колко добре този роман пасва на публиката си. История, тон, ритъм – всичко е насочено с прецизност.
Това е един чудесно структуриран медиен продукт – и казвам това с най-голямо уважение. Защото често виждаме книги с литературна стойност, които обаче така и не достигат до читателя си, понеже някъде по трасето са се изгубили посланието и комуникацията. При Боби няма такава опасност – мисълта за публиката е навсякъде и тя е уважително, истински вложена.
Езикът на Северозапада, когато свети
Първата псувня е още на 12-а страница. Засмях се и си казах: „Ама разбира се. Той е от Северозапада.“ И, честно казано, не можеше да е другояче. Не можеш да извадиш корените от гласа на един човек – и не трябва. Когато нещо трябва да бъде казано с болка – то не може да бъде изказано деликатно. И книгата не го прави. Тя не си слага филтър, защото животът не го прави. Истината е, че тази книга не псува, за да бъде скандална. Тя псува, за да бъде вярна. Защото светът понякога наистина е шибан. Не винаги фактологически, но често – емоционално. И има нещо освобождаващо, почти катарзисно, в това да си го признаеш. Да го видиш черно на бяло. Да го изкрещиш, ако трябва.
Гласът на журналиста, дори когато вече не се нарича така
Ей Бо отдавна не се самоопределя като журналист. Но книгата му помни, че е минал по този път. Текстът е стегнат, структуриран, изчистен от излишна суетност. Сякаш знае какво иска да каже и няма нужда да ви го повтаря два пъти. И това не е студен професионализъм – това е майсторство, натрупано с години наблюдение и разказване на чужди истории, което сега е насочено навътре.
Попитах Борислав по време на премиерата дали би се върнал към журналистиката. Отговорът му беше „по-скоро не“. И все пак, тази книга говори с гласа на журналист – не онзи строгия, от „Капитал“ или „Дневник“, а човешкия. Гласът, който знае кога да се пошегува, кога да натисне болната точка, кога да остави нещо недоизказано, защото читателят сам ще стигне дотам. Гласът на човек, който знае какво значи личен разказ, но и как да го предаде така, че да не бъде просто дневник, а съпреживяване.
Като човек, който е завършил журналистика, Ей Бо не просто пише. Той разказва с ритъм, както журналистите умеят. Книгата е стегната, със силни изречения, които не се разточват, а се врязват. Без излишно украсяване, без фалшив патос. Само чиста емоция, прецизно структурирана.
„Защото в твоите очи…“ е писана от човек, който знае как се казва важното и къде да замълчи за останалото. Но най-хубавото е, че той вече не мълчи.
Когато книгата е кауза
Може би съм от малкото хора, които не очакваха смешна книга от Ей Бо. Познавам го от времето, когато беше сериозен, когато говореше за каузи. И тази книга е кауза. Не само заради темата – любов, загуба, болка, порастване – а защото съществува като жест към читателите. Когато сюжетът, стилът, дизайнът и посланието вървят в синхрон, получаваме нещо повече от роман – получаваме преживяване. И Боби го е създал с прецизността, с която един артист подготвя своя спектакъл. Или с която един добър журналист подготвя дълбоко лично интервю.
Саундтракът, който пасва
Когато започнах книгата, Spotify ми пусна Pink Skies на Zach Bryan. И въпреки че не съм от хората, които търсят смисъл в shuffle режима, тук го намерих, пък и нямаше как да не ви споделя какво съм слушала предвид това колко голямо място заема музиката в тази книга. Тази песен отива на тази книга. Иска ми се да ви кажа защо, но няма да го направя. Не защото не мога, а защото би било спойлер. Но ако решите да четете със слушалки – започнете с нея. Може би ще усетите това, което и аз.
„Защото в твоите очи…“ е роман за първата любов, за загубата, която не се преживява напълно, и за думите, които – колкото и да закъснеят – могат да се окажат точни. Това не е смешна книга, въпреки че авторът ѝ е познат основно с комедийната си страна. Не е и лека. Като затворено писмо, което най-после е пуснато в пощенската кутия.
Тази книга може да се окаже първа любов за нечий читателски път. Или последна възможност да си спомниш какво е било да вярваш, че любовта може да променя всичко. Това е книга, която няма да препоръчам на всеки. Ще я препоръчам на тези, които обичат да чувстват. На онези, които си пазят гласови съобщения в нощта. На онези, които още не са простили на съдбата. На онези, които някога са мълчали от болка и на онези, които знаят, че първите любови не се забравят, а се превръщат в книги. Както и на всички, които са разбрали, че не могат да мълчат повече.
Вижте и Как чете Борислав Вълов – Ей Бо
Можете да намерите „Защото в твоите очи…“ на Ей Бо в Ozone.bg
