Не мога да повярвам, че тази книга беше толкова дълго в полезрението ми, а чак сега си я купих. Сигурно и на вас ви се е случвало. Гледате някоя корица, тя ви привлича неудържимо, но всеки път си казвате – не сега, не днес, не още, не ѝ е дошло времето. Обаче идва един момент, в който вътрешното усещане за неизбежната среща настъпва. Влизате в книжарница, оглеждате се за нея, решавате упорито да не питате никой книжар къде точно се намира изданието, което търсите. Искате да намерите книгата интуитивно – поне това ѝ дължите, след като толкова време ви е чакала да я разлистите. И изведнъж творбата се оказва точно срещу вас, сгушена в очакване на някоя лавица, просто сърце не ти дава да я подминеш. Пък и как иначе, Шон Тан е майстор на илюстрациите. Водолазът от предната корица се е втъкал в съзнанието ми още от първото издание през 2016 г., точно както раковините покриват скафандъра.
„Приказки от крайните квартали“ (ИК „Жанет 45“, преводач Нева Мичева) се намира в сектора за съвременна детска проза, ала докато се наслаждавах на това чудно и луксозно издание с твърди корици, нямаше как да не си мисля през цялото време, че това е книга без възрастово ограничение. Според мен би се харесала еднакво силно и на 9-годишно хлапе, и на 89-годишен старец. И това е така, защото авторът, носител на най-голямата награда за детска литература „Астрид Линдгрен“ от 2011г., има неповторимия талант да улавя онова, което често е необозримо и не подлежи на тривиално обяснение.
Всяка история тук оживява с необичайните рисунки на Тан, сякаш излезнали от негов сън, само за да се претворят на листа и да удължат своето трансцендетално съществуване. Не се изненадвам от определението, което New York Times дава за книгата – „хипнотизираща“! Самият автор признава, че първо е създавал рисунките в течение на месеци, след което е добавил и историите към тях. Някой би могъл да каже с негативна нотка в гласа, че това си личи. Аз обаче смятам точно обратното – за мен разказаните истории тук се преплитат достойно с илюстрациите в една приказна и поетична амалгама, която не дава възможност на читателя много-много да се замисля кое е дошло първо. Пък и какво значение има, когато крайният резултат е толкова внушителен?!
Плодните дръвчета, които посадихме в песъчливата почва, загинаха на припек в задния двор и заприличаха на надгробни паметници под провисналите въжета за прането – малко гробище на разочарованието. Хубавите неща се оказваха невъзможни: тези за ядене – да се открият, тези за казване – да се произнесат. Децата само се оплакваха.
„Приказки от крайните квартали“ е роман, който трябва да се почувства. Той не подлежи на осъзнаване или на прекомерно вглъбяване да го раздробяваш на отделните му части. Ако сглупиш да се вглеждаш прекалено в него, ще пропуснеш магията му. Самият Тан определя предградията като „чудесен наследник на горите от средновековните приказки“. Отгръщайки и последната страница с лека унилост, че магията е свършила, читателят разбира какво е имал предвид автора с това си изказване.
Още от началото, когато видях начина, по който е изобразено съдържанието на историите – с рисунки на пощенски марки, бях дълбоко впечатлена и си казах доволна, че това определено се очертава да е мой тип творба. А финалната илюстрация във формата на картичка със сърдечни поздрави от читателския клуб ще е дълго време запечатана с топлота в душата ми. Но между тази първа и последна страница има още толкова много!
Може би повлияна от скорошното си посещение в СГХГ на изложбата на Текла Алексиева, една част от мен си мислеше, че Тан и тя са расли в едни и същи предградия, или поне са черпели вдъхновение от едни и същи астрални нива, оставащи скрити за простосмъртния читател. Едно е сигурно, „Приказки от крайните квартали“ е не само истинско визуално пиршество, но и възхитителен празник за всеки читател със своите чистосърдечни и човечни истории.
Истината е, че във всеки един от тези, макар и кратки,15 разказа има толкова много живот и смисъл, толкова много ефирно напомняне за важните неща. Австралийският писател и художник притежава една особена и фина чувствителност да обрисува онова с думи и рисунки, което хората често забравяме, а то всъщност се оказва най-забележителното в крехките ни дни. Авторът отваря съзнанието на читателя и безепалационно смазва всички културни различия, напомняйки ни безценното чувство, което само добрата литература може да ти донесе.
Любим за мен може би ще остане „Ерик“ заради финала, който ме просълзи. Но завинаги ще помня и „Счупени играчки“, където водолазът от корицата вече се изпълва с минало, настояще и бъдеще.
Безупречното оформление на това издание от изд. „Жанет 45“ допълва прекрасно таланта на Шон Тан като започнем от визуалната адаптация на Кирил Златков, подчертаем вълшебно добрия превод на Нева Мичева и не пропуснем да споменем безупречното редакторско перо на Манол Пейков. Изключително благодарна съм, че подобни издания намират своето уютно местенце и на родния ни език, защото „Приказки от крайните квартали“ е от романите, които оставят траен отпечатък и са важни. Те смайват, докосват и впечатляват – така, както го правят само книгите, направени и създадени с много обич и усет към детайла. Защото „в никоя друга страна“ въображението не е толкова разкошно и богато, колкото в тази на Шон Тан. А на нас, читателите, ни остава само да бъдем едни смаяни „клечовци“…
Още едно ревю за книгата може да прочетете в блога на Книголандия тук, както и в блога „Книжно: На по книга, две“. Отзив за книгата има и в блога на преводачката Нева Мичева тук.
Книгата може да намерите в сайта на Ozone.bg.
