За съвременната литература Нийл Геймън е като Тим Бъртън за киното. Историите му са мрачни, смразяващи и странни, красиви и романтични по един много особен, леко студен и готически начин.
Подобно на „Коралайн“, по някакви странни причини „Книга за гробището“ понякога е считана за детска книга – поредната заблуда на „сериозните“ читатели, че всяка история, в която действащото лице е дете, е детска.
Преди всичко – „Книга за гробището“ не е роман, а сборник с разкази и новели. Честно казано, аз в първия момент не го разбрах и реших, че прескачането на години и фрагментираността на събитията си е поредният трик на Геймън за създаване на атмосфера и напрежение. Така че можете да пренебрегнете тази подробност и да я четете като роман – първият разказ (или глава, зависи от избраната стратегия) представя героите и поставя началото на поредица от събития, които ще превърнат едно бебе в Никой Оуенс, едниственият истински жив обитател на гробището. Едно живо момче, което владее силите на мъртвите, побеждава таласъмите и е преследвано от загадачно тайно братство, е добро начало на книга. За финала ще трябва да се доверите на Геймън.
PS. Нямам никакви забележки към българското издание – чудесен превод и прекрасно оформление. Е, корицата е леко безлична, сравнена с тази на Крис Ридъл, но за съжаление не можем да имаме всичко. Оригиналните илюстрации може да разгледате на официалния сайт на книгата http://www.thegraveyardbook.co.uk/ .
