Едва ли има човешко същество, което поне веднъж да не си е пожелавало смъртта просто да не съществува. Ей така, всички да си живеем хиляди години (представете си купищата подаръци, които ще получите за този период!), да не ни е страх постоянно за близки, приятели, роднини, съседи и пр. Тогава ще можем да се наслаждаваме безгрижно на живота, всичко да е в рози и карамфили и безконечно щастие ще завладее всичките човеци… Звучи повече от логично, нали?
Да, ама не и според португалския нобелов лауреат Жозе Сарамаго. В „Приумиците на смъртта“ авторът създава една точно такава утопична ситуация. Е, не е имал смелостта да разпростре безсмъртието над целия свят, но и една единствена държава е достатъчна да разберем това, което ни казва.
Добре дошли в безименната страна, където никой не може да умре! Защо? Защото смъртта, така да се каже, е решила малко да си вземе отпуска. Сърдечно й благодарим за това (и горещо също така!), след което се спускаме по улиците, за да станем част от безкрайното щастие, омаяло всички.
А, няма такова нещо… Вместо човеците да пърхат от радост и аха да полетят, се оказва, че цял куп неочаквани проблеми са се появили. Ще изброя само няколко от тях, след което ще оставя Жозе Сарамаго да ви дообясни за какво иде реч.
В коя болница, много се извинявам, могат да се съберат всички тежко ранени, болни, заразени или просто контузени, които всекидневно се множат? А какво ще стане с домовете за възрастни хора – има ли място за всички столетници (след време – хилядолетници, ако сме достатъчно търпеливи), които така щедро се пръкват ден след ден? А горките служители от погребалния бизнес – как ще хранят гладните си семейства? Да не би да решат да „развият“ професията и да се въведе задължително погребение за починалите домашни любимци (съжаляваме, но за тях Смъртта не е помислила толкова благосклонно…)? Всъщност точно това и ще се случи…
„Приумиците на смъртта“ е много приятна и остроумна история, поднесена с тънкото (и на моменти черно) чувство за хумор на Жозе Сарамаго. Абсурдните проблеми, които се появяват, истински ме забавляваха, а развитието на историята е изпипано в детайли. Разказът е жив буквално до последната страница, а неочакваният финал ще зарадва всички романтици.
Предупреждавам, че стилът на автора не е за всеки. Безкрайните дълги изречения, понякога продължаващи цели страници, първоначално не са леки за четене. Пряката реч продължава на същия ред, отделяна само със запетайки, а напълно липсват главни букви, двоеточия, тирета и пр. Ако обаче успеете да се пригодите към този стил, удоволствието от книгата ще е почти неизбежно.
