Отношението на родители, учители, литературни критици към янг адълт литературата се люшка между примирителната въздишка „Ох, само да чете нещо!“ до категоричното й заклеймяване като нискокачествена. Възрастните често се притесняват, че янг адълт литературата създава вредни читателски навици и препречва пътя на младите читатели към сериозната,стойностна литература. Но децата имат причина да предпочитат сериите на Рик Риърдън за Пърси Джаксън пред класическите древногръцки митове, твърди Ноа Берлатски за списание “The Atlantic”.
Спорът между „сериозната“ литература за възрастни и янг адълт литературата още на пръв поглед носи един недостатък. Приема се за даденост, че литературата за възрастни представлява стандарт за качество, по който трябва да сверяваме и определяме качествата на юношеската. Другият проблем е, че за изходна точка на спора служи представата за някакво идилично отминало време, когато книгите за деца са били съществено по-добри, или децата са четяли качествена литература за възрастни. Естетиката е променлива величина, а не установен веднъж завинаги критерий кое е хубаво и кое не е. Това, че една книга е писана отдавна и е била оценявана положително, не означава, че трябва автоматично да служи за мярка за качество в днешно време.
Ребека Мийд от „New Yorker“ е обезпокоена от разговорния език в книгите за Пърси Джаксън и вкарването на модерните технологии в образите на древногръцките богове, но според Берлатски, децата искат да четат точно този език, който е близък до тяхното ежедневие, а не отвлечените описания в класическите антологии на древногръцките митове. Той изтъква и друго преимущество на популярните серии – те включват герои с разнообразен етнически произход за разлика от „Островът на съкровищата“, „Хрониките на Нарния“ и др. При Риърдън децата на боговете често страдат от когнитивни нарушения като дислексия, като това ги прави по-близки до съвременните деца и им вдъхва увереност, че могат да се справят в училище.
От едната страна е позицията на Нийл Геймън, който счита янг адълт литературата за необходим мост между децата и стойностната литература за възрастни:
„ Забранете им да четат онова, което им харесва, или им дайте „стойностните“, но скучни книги, еквивалент на викторианската възпитателна литература, и ще получите поколение, което смята че четенето не е готино или по-лошо – неприятно.“ , казва той по време на лекцията си, посветена на бъдещето на библиотеките и четенето.
От другата страна пък стоят опасенията, че навикналите на този съвременно-небрежен стил деца няма никога да посегнат към по-сериозните книги. Но грешката и в двата случая, смята Ноа Берлатски, е, че настоящето се преценява спрямо бъдещето; детското четене в момента е важно или, напротив, опасно, с оглед на онова, което децата ще правят в бъдеще.
„Децата, обаче, не са някакви потенциални хора. Те са хора. Точка. Децата не чакат да започнат живота си едва, когато пораснат. Те са герои в собствените си истории. Това е нещо, с което възрастните явно имат проблем. Може би всъщност те са тези, които имат нужда да прочетат книгите за Пърси Джаксън“.
