„Я, нова книга на Радослав Парушев“ – първата ми реакция, когато видях каталога на издателство Ciela за месец май (едно от малкото
издателства, които освен годишен, пускат и месечни каталози). От доста време се каня да започна предишните му две книг
и, но така и не стигнах до тях. Винаги подхождам с огромно недоверие към българските автори, докато чета книгата съм възхитена, а накрая обикновено така оплескват финала, че оставам с много смесени чувства. С Project DOSTOEVSKI нещата не се получиха съвсем така.
Текстът е страшно четивен – ей така, на един дъх. За
почваш книгата и не усещаш кога е свършила. Да направим уточнението, че не съм чела нищо от Достоевски (срам за мен, знам), но книгата пак ми хареса, гаврата с класическия описателен стил – също. Предполагам, че ако бях чела Достоевски, щеше да ми допадне още повече, но ще почетем, ще видим. Главният герой, Алексей, страшно много напомня в началото на романа на героя на Едуард Нортън от „Боен клуб“ – същото наслаждение от притежаването, съчетано със същата вътрешна самоомраза и презрение. Система, какво да я правиш. Влиза ти под кожата. Хареса ми историята с Роберто Малкия – лошия добър мафиот. Много добре се е получила. Честно казано, антиутопичният момент изобщо не е толкова силен, колкото го изкарва анотацията, но виж, някои гаври с клишетата на научната фантастика ми допаднаха страхотно. Книгата е такава – ту те кара да се хилиш безумно, ту ти става гадно, като си познаеш живота и стремежите – жалки, елемнтарни, човешки. Изобщо, голяма част от текста е гавра – със т.нар. „лайфстайл“ (нарочно го пиша на кирилица), с безумните реклами, с манията за кредитиране, с манията за живеене, ама с пълни шепи, копеле. Никога никой да не ни надживее.
Литературното представяне на книгата беше страхотно, макар и малко прекалено дълго. Но пък наистина се получи забавно, раздвижено и интересно.
