Александър Сергеевич Пушкин е името на цяла една епоха в руската литература, която започва на 6 юни 1799 г. и която никой не може да каже със сигурност, че някога е завършвала.
Саша Пушкин е издънка на не много богат, но за сметка на това доста стар дворянски род. По майчина линия той е внук на прочутия „арап на Петър Велики“ – освободения роб Абрам (Ибрахим) Петрович Ханибал. В тон с тогавашните аристократични порядки, в семейството на Пушкин се говори на френски език. Безупречното владеене и любовта на бъдещия поет към родния руски пък е възпитана от неговата баба Марина Алексеевна и от любимата му няня – дойката Арина Радионовна, която Саша ще помни и обича цял живот. По-късно той ще я споменава многократно в писмата си и ще й посвещава стихотворения.
Пушкин започва да се осъзнава като поет през 1811 г., когато постъпва в новооткрития Царскоселски лицей. Там той демонстрира своя страхотен езиков размах и умения в стихоплетството. Именно по време на следването си в елитната школа той започва поемата „Руслан и Людмила“.
Скоро след дипломирането от лицея през 1817 г. обаче свършват и безгрижните години за Александър Сергеевич. През 1820-а, заради недоволството на царския двор от стиховете му, той е заточен в южните части на страната. За кратко време живее в Екатеринослав, Кавказ, Крим и Кишинев.
Този период е много плодотворен за основоположника на новата руска литература. В рамките на три години пише своите т.нар. „южни поеми“: „Кавказки пленник“, „Братя разбойници“, „Бахчисарайският фонтан“, „Цигани“, в които се чувства влиянието на британския поет Джордж Байрон, също рицар на свободата и борец срещу угнетението. Пак по това време Пушкин започва своя роман в стихове „Евгений Онегин“.
Рисунка на Пушкин
През юли 1823 г. Пушкин пристига в Одеса и започва работа като чиновник, но скоро е уволнен и по молба на дотогавашния си началник е изпратен в още по-жестоко изгнание – в малкото село Михайловско, откъснато от света и от какъвто и да било културен живот. Там Александър Сергеевич прекарва две години и в пълното уединение на майчиния си имот продължава „Евгений Онегин“, започва „Борис Годунов“, написва множество стихотворения, сред които „Зимна вечер“ и знаменитото „Аз помня чудно мигновение“, посветено на Анна Керн.
В Михайловское Пушкин опознава руския народ, като по този начин избистря не само своя творчески стил, но и политическия си мироглед. Именно там той научава за разгрома на въстанието на декабристите (1825), с част от които е общувал по време на престоя си в Кишинев. „Арион“, „Послание в Сибир“, „19 октомври 1827 г.“ – в тези творби той утвърждава ненавистта си към самодържавието и увековечава високите стремежи на декабристкото движение.
По ирония на съдбата, именно тази морална и творческа съпротива връща Пушкин в Москва. Самият новокоронясан император Николай І го кани в Кремъл, за да му стане читател и, разбира се, цензор. Поетът обаче остава неподкупен и усилията на царския двор си остават напразни. По-късно Александър Сергеевич заминава за Петербург, а оттам – в Кавказ, но нелегално, тъй като така и не получава позволение от императора. Плод на тази сравнително кратка авантюра е прозаичната творба „Пътешествие в Арзрум през време на похода 1829 г.“.
След завръщането си Пушкин получава съгласие за женитба от страна на тринайсет години по-младата Наталия Гончарова. Заради подготовката за сватбата поетът заминава за бащиното си имение Болдино, където поради епидемия от холера прекарва три месеца – забележителен период за неговото творчество, останал в литературата като Болдинска есен. Най-после е довършен „Евгений Онегин“, „Повестите на Белкина“, малките трагедии „Скъперникът рицар“, „Каменният гост“, „Пир по време на чума“, няколко десетки стихотворения, а също критика и публицистика.
„Пушкин в Цариград“ от Иля Репин
Александър Сергеевич прекарва последните години от живота си в Санкт Петербург, потопен в непоносимата атмосфера на сплетни и интриги, с които Николай І и неговият двор отмъщават за непокорството на поета. За кратко той успява да получи разрешение да издава своето списание „Съвременник“ (1835), на чиито страници се изявяват други титани на руската литература като Жуковски, Вяземски, Гогол, Тютчев и Колцов.
На 8 февруари 1837 г. се състои пагубният дуел между Пушкин и барон Жорж Дантес, наглия ухажор на съпругата на поета. И двамата са ранени, самият Александър Сергеевич – смъртоносно. Той умира два дни по-късно в дома си. Новината хвърля в потрес цял Петербург и цяла Русия, а съвсем младият тогава Михаил Лермонтов пише своето печално и гневно стихотворение „Смъртта на поета“, продължавайки пътя на руската литература оттам, докъдето е стигнал Пушкин:
За чест умря поетът! Падна,
оклеветен от зла мълва,
с куршум в гръдта, за правда жадна, отпуснал гордата глава!
Не изтърпя докрай душата
позора, присмеха прикрит —
въстана той срещу тълпата
отново сам!… И бе убит!
Убит… Ненужни са ридания,
ненужни — празните хвалби
и тия жалки оправдания!
Съдбата сляпа го уби!
Не вий ли гонихте отдавна
свободния му дързък дар,
раздувахте в игра забавна
едва замрелия пожар?
Успяхте… Сетните мъчения
сломиха гордия певец.Угасна като факел геният,
увехна пищният венец!
Убиецът спокоен бавно
насочи своя удар… Смърт!
Сърцето празно бие равно,
не трепна погледът му твърд
Нима е чудно?… Със тълпата
стотици други пришълци
на лов за злато и венци,
при нас захвърлен от съдбата,
със дързък присмех той презря
земята ни, езика, нрава,
не пощади той нашта слава
дори срещу кого в разправа
ръка бе вдигнал — не разбра!Убит! Земята взе го, паст разкрила,
като певеца непознат с душата мила,
от тъмна ревност заслепен,
възпят от него със такава чудна сила
и също от ръка безжалостна сразен.Защо приятелството, трепета любовен
смени той с тоя свят задушен и отровен
за пламенно сърце и страстен идеал?
Защо с клеветници събра се завистливи,
защо повярва в ласки и слова лъжливи
той, хората от юноша разбрал?И прежния венец те снеха и отново
му сложиха венец от тръни, в лаври скрит.
Но всеки таен шип сурово
в челото славно бе забит.
Отрови сетния му миг тълпа омразна
от подлеци коварни с шепот ядовит
и той — за мъст със жаждата напразна
и със излъгани надежди — бе убит!
Замлъкна чудната му песен,
не ще звучи отново тя:
приютът му е мрачен, тесен,
печат на гордата уста!А вий, наследници надменни,
потомци на бащи, известни с подлостта,
потискащи със робска сила разорени,
но знатни родове, дошли от древността!
На Свободата, Гения и Славата палачи,
тълпите се край императорския трон!
Какво за вас и съд, и правда значи —
за вас кове се царският закон!…Но има, има Божи съд, о, свят развратен!
И страшен съдия: Той бди!
Той глух е за звънтежа златен
и мисли, и дела Той знае отпреди!
Тогава вие пак ще лъжете наверно!
Но кой ще ви помогне в миг такъв?
И няма да измиете с кръвта си черна
вий на поета праведната кръв!
