Четох „Бялата ни спалня“, сякаш е написана от много близък човек, с когото сме били заедно от малки. В продължение на няколко дни се връщах към книгата като към прекъснат телефонен разговор – една слушалка, на която ме чакаше топъл и жив глас, изпълнен с болка, с възторг, със срам, с притихнало мълчание, с гняв, с любов. И куп общи спомени от унифицираното ни минало, което трябва отново и отново да се споделя.
Радмила Младенова обича думите и те й се подчиняват. След мъчителната, както я описва, борба с писането в училищните години, тя определено ги владее като инструмент, с който да се изразява. Пуска ги да ромолят като малки ручейчета в различни посоки, потапя пръстите си в тях като в палитра с различни бои и уверено рисува картина, състояние, емоция. В писането й има завладяваща директност. Авторката успява да скъси разстоянието до читателя и уверено го притегля в орбитата си. Различните препратки, пътеписи, превъртането на лентата напред-назад не разпиляват разказа й, а добавят цвят, обемност, перспектива. Текстът върви леко и въпреки всички криволици, не губи посоката си.
Свидетели сме на дългия и болезнен процес на раждането на една личност – отхвърлянето на пашкула, излюпването на пеперудата. Зачената в мълчанието на бялата спалня, героинята Ранополия трябва да намери своите думи, да сглоби „натрошените парчета“ на вътрешното си „Аз“. Неслучайно бащата, към когото се обръща, е безмълвен. На него му е отнето правото да говори – децата имат последната дума.
„Но искам да ти кажа всичко, което като дете – когато нямах (право на) собствен глас – не можех. Не знаех и как. Искам да си поговоря с теб, татко, така както на мен ми се ще, така че да се вижда ти кой си и аз коя съм. Все си мисля, че ти не си разбирал какво се е случвало тогава. Не си знаел какво правиш с мен: ти също ме създаде с думите си, татко.“
Радвам се на появата на тази книга. Тя е жива, задъхана, шепнеща, викаща. От нея боли, но с онази хубава болка на живота. Боли те, защото си жив и искаш да чувстваш повече, да гледаш повече, да поемаш повече. Искаш да направиш своите си грешки и да си ги простиш. Да постигнеш малките си победи и да им се радваш. „Бялата ни спалня“ много точно олицетворява мотото на издателство ICU – „ аз те виждам“ (I see you). Сигурна съм, че много читатели ще открият късче от себе си в своенравния рамон на Радмила Младенова. Това означава, че тя не просто е навързала огърлица от лични откровения, а е успяла да ни направи съпричастни към едно пътешествие, в което малко или много всички участваме.
„Бялата ни спалня“ ще бъде представена в понеделник от 19:00 във Фотосинтезис.
Още едно ревю за романа можете да прочетете при „Книгозавър“.
