…Самотно настоящето е. Паметта отново
съгражда времето. Вървежът на стрелките
е навик и измама. Суета е скрита
в годината, тъй както и в аналите световни.
Между зората и нощта е цяла бездна
от светлини, агонии и безпокойства;
лицето там не е ликът ти свойствен,
в огледалата мътни на нощта което се оглежда.
Неосезаемо и вечно мимолетното Сега е;
Рай друг не чакай, нито Ад друг ще познаеш.
Хорхе Луис Борхес
Не знам дали сте се замисляли колко е важно една книга да достигне до вас в точния момент от живота ви. Нито по-рано, нито по-късно. Ако това се случи, въздействието й става истински силно. Това е като да четеш „Спасителят в ръжта”, докато си тинейджър. Ако я прочетеш по-рано или по-късно, ефектът не е същият.
Понякога книгите улучват периода, в който се намираме. Друг път не успяват, но пък винаги, когато докосват ума ни, ги свързваме с нещата около нас. Книгите неизменно ни срещат някъде по нашия път и това допълва усещането. И макар да признавам, че „Рай друг не чакай“ не успя да обладае цялостно съзнанието ми, е интересно, че ме хвана точно тук, на моя шведски път, далече от България.
Знаете ли, повечето чужденци не са чували за България. Понякога ни свързват с Русия, което ми е по-скоро неприятно. Но тук се запознах с един сириец, който, когато чу, че съм от България, се усмихна и каза: „Ааа, България, при вас е като при нас.” Попитах го какво има предвид, а той отвърна, че е чувал, че в България корупцията била голяма, както при тях. Замълчах си. Какво да отговори човек на това? И ето, чета книгата „Рай друг не чакай” (ИК „Хермес”) на Антон Баев, в която се градят финансови пирамиди и по българските и чуждестранни улици на света се вихри корупция. Чета я и си мисля колко силно се надявам по-малко чужденци да ни свързват с това.
„Рай друг не чакай” представлява откровена история на човека-корабокрушенец в периода на прехода в България. Корабокрушенецът, който се сблъсква с плътната паяжина на лъжи и интриги, докато вятърът на любовта и илюзиите си играе с корабните платна. Корабът е необятният живот, от който авторът твърди, че няма щастлив изход. Всяка минута го съкращава, затова рай друг не трябва да се чака, трябва да се живее в мига.
Раят е винаги в миналото. Споменът е рай. Детството е рай. Раят е някъде там в непорочността на ума, преди човек да е извървял дългия неравен път на живота. „Скиталчествата на духа опустошават”. Умът се развива, обогатява и същевременно ограбва човек в погледа му над света. Човек се отдалечава от собственото си аз. „Животът е непрекъснато отдалечаване от себе си”. Раят е в нас самите. Защото „няма по-голяма реалност от собствените ни видения” и собствения ни пречупен поглед. Така и книгата ни води през живота на главния герой.
Докато ни въвлича в личните си драми, повлияни от времето и мястото, героят на Баев ни става близък. Разказът е от първо лице. Книгата е оформена като дневник, като нахвърляни записки и мисли на един изгубен дух. Дух, който върви напред, макар скиталничеството да започва да горчи. Възгледите му относно живота, любовта, България и съдбите на хората около него изграждат цял един свят, създаден, за да ни покаже, че „животът е онова, което непрекъснато ни кара да променяме плановете си”.
Лична. Това е първата дума, с която бих описала тази книга. Можете да си представите как водите задушевен разговор с автора, а той ви споделя сладкодумно историята като на добър приятел. Антон Баев е умел събеседник, който ви води за ръка, но същевременно ви оставя и сами с мислите ви. Романът се чете лесно, защото стилът е лек и приятен. Харесаха ми литературните препратки към Борхес, Ерик Фром и Юнг, както и някои от личните размисли на героя. Но трябва да призная, че не мога напълно да оценя и да разбера из основи това, за което авторът пише, а именно финансовите пирамиди и корупционните игри. Вероятно това просто не е моят тип книга. Въпреки това си мисля, че тя би се харесала на хора, които обичат да разплитат мистерии и да чувстват главния герой в романите като близък приятел, с когото могат да обменят размисли за живота.
