Рей Клуун е един от най-популярните и четени съвремени писатели в родната си Холандия. Започва да пише след като съпругата му умира от рак на гърдата преди 10 години. Първата му книга „Отива една жена при лекаря“ е силно биографична и разглежда именно темата за живота и любовта по време на рак. Книгата се превръща в тотален бестселър в родината си, а в последствие се превежда и на повече от 20 езика. След нея, Клуун продължава да пише, като запазва типичния си хумор, разговорния език и откровения стил. В България са издадени 4 негови книги. През изминалата седмица Клуун посети за първи път страната ни, за да представи лично своята книга „Бог е лудост“ в София и Пловдив. Това е първото му пътуване в чужбина за представяне на книга от 2 години насам.
Като малък мечтали ли сте някога да бъдете писател и то на романи?
Никога. Никога не съм искал да ставам писател. Винаги ме е привличала работата с други хора. Имах своя маркетигнова агенция, работил съм в други агенции с различни компании, мениджъри – всякакви компании и хора. Да си писател означава да работиш сам по цял ден. Спомням си, че когато бях ученик, мразех да имам изпити, защото трябваше да уча по цял ден сам в стаята си. Не успявах да го направя, затова винаги учех с включен телевизор, с родителите ми в стаята или с приятели. Сега, след 18 години, обичам да бъда сам, да пиша по цял ден или да остана единствено с компютъра си. Напълно се промених. Но никога не съм имал амбицията да бъда писател или да правя нещо сам самичък.
След смъртта на съпругата Ви, каква беше вашата мотивация да започнете да пишете книга, след като писането не е било вашата страст?
Съпругата ми започна да прави дневник за дъщеря ни, която по това време беше на 3 години, когато разбра че умира. Последните две седмици от нейния живот тя нямаше възможност да пише в дневника, затова първото нещо, което направих след нейната смърт беше да довърша нейния дневник. Това, което ми направи впечатление в този момент беше, че всичко, което се случваше и чувствах, беше лошо и неприятно, единствено писането ме караше да се чувствам малко по-добре. Затова, след като завърших дневника, реших да си купя от тези малките Moleskine-тефтери, просто за да продължа да пиша, да записвам всчико, което ми хрумне, и да използвам писането като вид терапия.
В последствие заминах за няколко месеца в Австралия с дъщеря си, защото в Амстердам не се чувствах добре – не можех да намеря своя път, какво да правя. Бяха ми се събрали прекалено много нощен живот, прекалено много от всичко и реших да отида някъде далеч. И така в Австралия, половин година след смъртта на съпругата ми, бавно, но сигурно това терапевтично писане стана много по-амбициозно.
Мислех си, че може би наистина трябва да напиша история за това, което се случи. Първо мислех текстът да е повече автобиографичен, след което реших – нека не е съвсем моята биография, но да хваща смисъла и есенцията на историята. Какво се случва, когато си на 30 и няколко, живееш своя щастлив градски живот, страхотни барове, приятели, ресторанти, въпроси “Къде да отидем на почивка?”, “Какви дрехи да нося?”. История за хората, които виждаш в София, Стокхолм, Амстердам, навсякъде с този стил на живот. И това, за което исках да пиша – когато нещо се случи и за първи път не можеш да контролираш живота си или да го живееш, както си свикнал. Какво се случва след това с теб, с твоите връзки? Това беше историята, която исках да напиша.
Последните седмици от живота на съпругата ми бяха най-щастливите от нашия съвместен живот. Тя умираше, но нашата любов беше изключително силна, на по-високо ниво дори от момента, в който се срещнахме. И всичко това беше едно много силно душевно изживяване и усещане. Това беше историята, която исках да споделя със света. Аз не мога да пея или да рисувам и единственото нещо, което можех да направя беше да напиша книга. И така започнах да пиша “Отива една жена при лекаря”.
А каква беше историята на останалите книги. Как решихте да напишете тях?
Спомням си, че когато се върнах от Австралия, си купих нов компютър вкъщи и си казах, че трябва да имам самодисциплината да напиша книга. „Знам, че трябва да седя тук всеки ден, да пиша, знам, че ще го мразя“, си казвах. За моя голяма изненада, след няколко дни аз не го мразех, а беше като нова страст за мен и бях обсебен от нея по цял ден.
Тогава си казах, че може би имам проблем, защото няма как да живея от писане, но за щастие първата книга беше много успешна, така че аз имах възможността да продължа да пиша. След нея исках да продължа да пиша и не само дълбоки и наситени с емоции истории, но също така забавни истории. Това беше просто нова страст, която открих за себе си, не толкова случайно, но по стечение на обстоятелствата.
Докато пишехте “Отива една жена при лекаря”, какво очаквахте да се случи с книгата след като я приключите? Все пак това е една много лична история?
Да, тя е лична. И всъщото време е универсална. Но трябва да кажа, че не очаквах успеха, който постигна. Наистина не бях изненадан, но бях щастлив, че книгата беше публикувана. После тя започна в началото бавно и след това много осезаемо да става популярна. В началото книгата не беше бестселър, може би две години след като излезе нещата вървята нормално и след това наистина избухна. Бяха продадени първите права за превод в други държави, също и правата за филмиране в Холандия. Днес (28.09. – бел.ред) е премиерата на филма на голям екран в Германия. Така че в продължение на 7-8 години непрекъснато се случваха някакви малки успехи за кинигата. Никога не съм очаквал голям успех, просто така се случи.
Какво лекува писането?
По онова време терапията беше по-скоро с онези малки тефтерчета, където записвах своите чувства. Когато пишеш нещата, ти успяваш някак да подредиш чувствата си, да ги поставиш на определено място. Всеки психолог ще потвърди, че ако минаваш през труден период, трагично изживяване, смърт на любим човек или нещо друго, ако записваш своите чувства, това дава някаква структура на емоцията ти. За мен също беше така. В моментът, в който наистина реших, че искам да напиша книгата обаче, процесът на терапията, на лекуването, беше вече приключил.
Също и през първите години, докато давах интервюта. Когато даваш интервюта, се научаваш да подреждаш своите чувства и емоции по логичен комуникативен начин. Така че с интервютата се случва същото нещо. Лекуване е прекалено силно казано, но ти помагат да разпознаваш собствените си чувства и емоции.
Как трябва да се говори за рака в медиите, в книгите, в обществото?
Мисля, че темата е наистина важна. Една от всеки три жени се разболява от рак на гърдата, един от всеки шестима мъже се разболява от рак на простатата. Това, което разбрах в България е, че тук тази тема е все още вид табу. Хората не искат да говорят за много за това. В Холандия много по-лесно се говори за този проблем и жените решават веднага да отидат на доктор, ако мислят, че нещо може би не е както трябва. Затова мисля, че е добре да се говори по тази тема и също така да се чете за тази тематика, защото това може да спаси живота ти. Ако почувстваш нещо и веднага отидеш на доктор, това може наистина да спаси живота ти.
Може ли да се напише една толкова емоционална книга като “Отива една жена при лекаря”, без да е преживяна в реалния живот?
Не, не може. Аз мога да пиша хумор без да съм го преживял лично, но не мога да предавам емоции по честен начин, без да съм ги изживял. Не мога да измислям емоции, а когато емоциите не са истински, не искам да пиша или да чета за тях. Не всичко трябва да се е случило в живия живот, но емоциите трябва да са истински, да са се случили. Не бих могъл да пиша за емоция, която не съм изпитал.
Като човек, работил дълго време в полето на маркетинга, питали ли сте се кое е нещото, което привлича хората към тази книга и я прави толкова успешна и популярна, въпреки тежката тематика? Гледате ли към своите книги и от другата страна като маркетингов продукт?
Докато пиша не се интересувам от маркетинга, не ми пука колко души ще прочетат книгата. Но в момента, в който спра да пиша, се появява маркетологът. И що се отнася до “Отива една жена при лекаря”, тя е комбинация от емоция, хумор, уличен език, не е висока литература, не е трудна за четене. Тя е написана с езика и стилистиката, които използваме и в момента. Ако в момента ни снимат с камера, това е моят начин на писане.
Мисля, че от тук идва успеха – достъпна е за много хора, това е история, която е емоционална и също така разпознаваема. Защото действието се развива в Амстердам, но може също да се случи и тук, в София. Тя разказва за типичните проблеми с които се сблъскват хората когато са на 30 – да имаш хедонистичен начин на живот от една страна и от друга нещата, които наистина имат значение. Как комбинираш тези неща – материализма и духовното, промискуитета и любовта, всички неща, с които ти се налага да се справяш. Мисля, че тази книга е модерна, макар и много противоречива, съвременна приказка.
Липсва ли ви работата в маркетинга?
Не, защото не искам да работя за клиенти, които ми казват какво да правя. Или например, ако измисля нещо наистина страхотно, клиента да ми каже: “Не няма да го направим, защото нямаме достатъчно пари”.
Аз искам да пиша. Наскоро завърших книга за нощния живот в Амстердам от 1600 година насам. И тя няма да се превърне в бестселър, защото е обвързана силно с Амстердам. Хората в другите страни няма да искат да я купуват, хората тук в България няма да я купуват. Но това не ме интересува. Аз просто искам да пиша и да правя, това, което ми се иска да пиша и да правя.
Когато работиш в агенция, трябва да правиш това, което клиентите изискват от теб. Понякога може да им се противопоставяш, да отказваш да работиш за някого, но в крайна сметка си отговорен за всички хора, с които работиш и трябва да бъдеш поне малко прагматичен. Като писател аз не трябва да бъда прагматичен и това ми харесва, а и все още мога да се занимавам с маркетинга на собствените си книги. Но също така не ми липсва работа с клиентите.
По книгата има създаден и филм. Какво е мнението ви за адаптацията?
Да, по книгата беше направен голям, комерсиален филм, не артистичен независим филм, а за широката публика. Беше голям успех, един от най-гледаните филми в Холандия. На книга й трябваха 6 години, за да достигне тираж от 1 мил. копия, а на филмът му отнеха 6 седмици да събере 1 мил. зрители. Така работят филмите.
Но независимо от факта, че това е комерсиален филм, с голям бюджет и таргетиран към широката публика, той е един много честен, откровен и въздействащ филм. Мисля, че свършиха страхотна работа и актьорът, който играе Стейн, и актрисата, която играе Кармен – Карис ван Хоутен, която е нашата най-добра актриса. И двамата спечелиха награди за своите роли и съм много горд от филма.
Но аз не съм се намесвал в създаването му по никакъв начин. Минах три пъти като турист, докато се снимаше, пиех кафе и просто гледах. Накрая ме помолиха да запиша гласа си за някои от сцените, какво би си помислил Стейн в тези моменти и това беше всичко. В крайна сметка този филм е постижение на режисьора и на актьорския състав и аз съм наистина горд от това, което те направиха.
Нещото, което особено силно харесвам във филма е една от най-добрите сцени – когато Стейн и Кармен се връщат от парти и карат в тунел. Моментът, в който тя излиза от колата, е наистина брилянтно решение – много емоционална сцена, точно в целта, запечатала изцяло същността на нещата. Но този момент го няма в книгата. Те го създадоха за филма и затова мисля също, че киноадаптацията на книгата е много творческа, справиха се наистина чудесно.
Религиозен ли сте?
Не съм религиозен по начин, който ме обвързва с определена религия. Отгледан съм като католик, но не съм нито католик, нито протестант или православен. Не вярвам в ритуалите и догмите, които всяка религия създава. Но вярвам в същността на Библията, на Корана, в големите духовни учители. Вярвам, че има висша енергия и че всички религии, философии и духовни водачи имат много повече близки неща, отколкото различия, които да ги разделят. От тази гледна точка, аз не съм религиозен, но имам силната вяра, че има нещо по-висше, енергия или нещо друго, не знам.
Вашата най-нова книга на български “Бог е лудост” обаче става въпрос точно за Бог. Какво иска да ни каже един нерелигиозен писател с книга за бог?
Не знам как е в България, но в Холандия, повечето от хората, които оказват влияние върху общественото мнение, са атеисти. Но ако попитате хората в Холандия, само 8 % ще кажат, че са атеисти, 30-40% казват, че са религиозни и останалите 50-60% казват, че не знаят или че вярват в нещо, но не знаят точно какво е то. Но, ако четете вестници или списания и слушате какво се говори по телевизията, процентите са обърнати точно наобратно.
Това, което ми е интересно, е, ако си интилигентен, как може да си сигурен за нещо, за което няма как да си сигурен. В книгата питам много учени и интелектуалци дали Бог съществува и дали са сигурни. И няма учен който да каже “Да, той със сигурност не съществува”. Също така няма учен, който да каже “Да, той със сигурност съществува.”. Всъщност ние няма как да знаем и това ме очарова. Защото интелектуалците проявяват някакъв вид арогантност като казват на хората, които не знаят или вярват, “Как може да вярваш, да не си пропуснал урока за теорията на Дарвин в училище?”
Това ми е интересно и затова е и книгата. Не е за това дали Бог съществува или не, а че не можем да сме сигурни и когато не сме сигурни трябва да имаме малко повече респект и уважение към хората, които казват, че вярват в нещо, независимо какво е то. Защото всеки от нас може да е прав, но също така може и да греши.
Имате ли избистрени идеи за нови книги? Каква книга бихте искали да напишете?
През януари излезе последната ми книга, която е за маркетингова агенция в Амстердам през 1998, която предполагам, че ще бъде публикувана в България следващата година. След това веднага продължих да пиша тази книга за нощния живот на Амстердам, заедно с един холандски журналист. Тя е готова и ще бъде публикувана следващия месец.
В момента имам идея за книга тип момче среща момиче, за приятелството и всичко около това. Всичко започва през 1987, когато хаус културата започва да завладява Европа и самата книга проследява живота на хората, които тогава са били на 20 години, а сега са на 40. Това, което искам да разкажа е какво беше за това поколение този период, нещо като Satuday Night Fever за диското или за рокендрола. Не знам дали ще успея, но имам историята в главата си, идея за някои от героите и желанието да започна да пиша в близките седмици.
Вчера бяхте в Пловдив за премиера на “Бог е лудост”? Какво се случи, как Ви прие публиката там?
Беше много приятно. Хората бяха много заинтересувани и добронамерени. Публиката беше комбинация от хора, които искат да разберат защо хората в Холандия четат повече книги и също хора, които бяха силно повлияни от “Отива една жена при лекаря”.
По време на представянето при мен дойде една жена с малко момиченце, на осем години. Момиченцето беше нарисувало рисунка за мен със сърце и различни неща в него и ми го подари. Мисля, че това са неща, които наистина могат да те направят щастлив. Това е нещо много по-силно е от едно положително ревю. Хората бяха приятелски настроени, заинтригувани от книгите ми. Тук е единствената страна, в която дори е преведена и книгата ми за бременноста, която представя типичната холандска гледна точка. България наистина не е много голям пазар, но хората тук се интересуват и обичат книгите и това ме прави истински щастлив.
Вижте още общото ревю на книгите на Рей Клуун „Отива една жена при лекаря“ и „Без нея“.
Вижте и подсайта за книгите на Рей Клуун на издателсто „Жанет 45“.
Вижте и трейлъра на филма по книгата „Отива една жена при лекаря“:
