Когато се занимаваш с комуникация професионално, не си даваш сметка за много от нещата, които се случват по време на разговора. Вероятно е така и с други професии, където разни работи ни се струват съвсем в реда на нещата, а за „външните“ хора са табу. Е, точно такива неща исках да видя в книгата „Разговорът“ на Тиодор Зелдин.
И общо взето ги видях – страничният поглед към комуникацията, например от психологическа гледна точка, показва наглед абсурдни закономерности, които обаче имат доста логично обяснение.
Оказва се, че разговорът е много повече от комуникационен процес – преминава дълбоко в сферата на социалните взаимодействия (в семейството по време на вечеря, няколкото разновидности на сексуална вербалност) и може да бъде основен двигател на щастливия живот. И съответно – липсата на разговор може да доведе до сериозни последици – изстиване на отношенията с половинката в личния живот или пък чисто PR-ски – развиването на корпоративна криза при забавяне на реакцията от комуникационна гледна точка.
Един момент от книгата ми направи много силно впечатление – цитат по една дама, която наблюдава променливостта на вниманието, което хората обръщат с напредване на отношенията помежду си, без значение дали са любовни, бизнес- или приятелски. С течение на времето хората просто спират да те слушат, защото очакват, че знаят какво ще кажеш. „Ето защо тя достига до извода, че е по-добре да разговаря с непознати, отколкото с хора, които вече е опознала – изглежда първите са по-склонни да изслушват“.
И за да си представите колко странно може да изглежда отстрани един разговор, Зелдин е направил илюстрации на различни комуникативни ситуации. И точно както често ни се случва да провеждаме разговори, от които никой нищо не разбира, така и тези илюстрации изглеждат като драсканици с преливащи се цветове. Ами така е, разговорът е изкуство – понякога е трудно да го разбереш…
