Международният опит в разсекретяването на архивите на тайните служби, травмите върху обществото, нанесени от доносничеството, и правилните стъпки за тяхното преодоляване бяха сред много теми, които обсъдиха участниците в дискусията „Как се отваря архив на тайните служби?“. Тя се проведе на 13 декември в НДК в рамките на тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Сред панелистите на разговора, модериран от журналистката Диана Иванова, бяха писателят Илия Троянов, поетът, драматург и литературен историк Пламен Дойнов, германският политик Томас Крюгер и Джермина Нагъц от румънската служба за изследване на архива на Секуритате (C.N.S.A.S).
От самото начало гостите се съгласиха, че опитът на Германия в тази сфера е най-добър. У нас, точно обратното, се усещат тежките последици от забавянето на Закона за разсекретяване на архивите, въведен едва през 2006 г.
Джермина Нагъц сподели каква е румънската практика. В северната ни съседка законът предоставя широк достъп до досиетата, обхващащ рода на дадено лице до четвърто коляно. Засегнатият гражданин също така има право да подаде молба за проверка на самоличността на офицерите, които са го докладвали, и дори да ги даде под съд за нарушаване на човешките права. От 2008 г. насам 1600 офицери от Секуритате са се сблъскали с такива обвинения, макар че по думи на Нагъц процедурата е дълга и сложна, а по всеки отделен случай трябва да се произнесе Министерството на правосъдието. Тя обаче наблегна на значимостта на разсекретяването, определяйки го като „антикомунистическа ваксина“.
Томас Крюгер разказа, че в Германия съществен принос за отварянето на досиетата са имали гражданските организации, които са окупирали централата на Държавна сигурност след падането на Берлинската стена. Той изтъкна проблема за предателството на съграждани, а понякога и на собственото семейство, като най-пагубен за обществото през последвалите години. Според изнесените от него данни над 300 000 германци са били част от апарата за наблюдение на ЩАЗИ, като близо 100 000 от тях са получавали парично възнаграждение за доносническата си дейност. През 1992 г. е създадена специална комисия, която осигурява достъп на засегнатите хора до досиетата им. Крюгер обаче сподели, че до ден днешен в Обединена Германия много граждани се чувстват пренебрегнати, непризнати и унижени вследствие на смяната на елитите.
Най-категоричен в изказванията си беше писателят Илия Троянов, който отсъди, че мизерията в България се дължи най-вече на неотварянето на архивите на ДС, липсата на каквито и да било осъдени за случилите се престъпления и неосъществената поради тази причина смяна на елита:
Нищо няма да се промени в България без пълното отваряне на досиетата и въздаване на справедливост. Днес има осъдени за кражба, но не и за Голямата кражба. Има осъдени за насилие, но не и за репресиите. Жертвите разказват своите истории с черни петна, имената на престъпниците остават скрити, което е пълен абсурд! А хората са свикнали с това.
Тук Пламен Дойнов изтъкна липсата на морален авторитет от страна на Комисията по отваряне на досиетата и хроничното отсъствие на политическа воля за промяна, особено от страна на СДС след Промените. Той нарече бездействието „ключова историческа грешка“. Статуквото се охранява, а обществеността все още води дебат дали изобщо е допустимо разсекретяването и обявяването на имената на доносниците вместо да се пита в какво се изразява самото доносничество. Той даде за пример скорошния случай с Юлия Кръстева и противоречивите реакции към разкритието.
Тук вече идва ролята на литературата, за която панелистите единодушно се съгласиха, че е ключова. Илия Троянов каза:
Литературата върши работата, която други участници в обществото не вършат. Тя дава повече свобода, особено в Източна Европа. В нея не си длъжен да спазваш Закона за досиетата и можеш да нарисуваш цялостна и дълбока картина, а и по мое мнение грешни закони не трябва да бъдат спазвани.
Отново по повод случая с Юлия Кръстева писателят изрази съжаление, че тя не е позволила да се проведе честна и открита дискусия върху живота ѝ, а направо е отрекла всичко. Според Троянов е необходимо именно отворено разглеждане на темата защо и как хората са живели като доносници, какви вътрешни травми са изживели. Авторът допълни, че доносничеството води до доживотна патология у индивида, който го упражнява, защото той никога не може да се освободи от бремето на стореното. „Живи трупове“, обрисува съществуването им той. Зрител от публиката поясни, че при опростяване на наратива, в който едната страна на барикадата задължително е съставена от палачи, а другата – само от жертви, признания и извинения в България няма как да последват.
Томас Крюгер се съгласи и изтъкна как Германия е приложила опита си на едно просветено общество, което знае как да подхожда към различните перспективи на историята и да ги оценява. Това е довело до процеси на транформация, които играят роля в развитието и на съвременната немска нация. Джермина Нагъц пък допълни, че в Румъния реакциите към доброволните признания за доносничество, включително от страна на учени, са били състрадателни, защото хората са способни да проявят разбиране към страха от социално отхвърляне – доказателство, че на първо място е важно да се проведе диалог.
От страна на публиката се чуха въпроси и за литературния скандал с романа „Власт и съпротива“, чийто преводач Любомир Георгиев впоследствие беше изобличен като доносник. Тук се намеси главният редактор на издателство „Ciela“ – Захари Карабашлиев, който сподели, че тогава е отправил открита покана към бивши доносници да разкажат своите истории, при желание и анонимно, но не е получил нито един текст. Той повтори същата покана пред присъстващите и изрази надежда в бъдеще да бъде издаден сборник с признания, който би могъл да бъде стъпка в посока преодоляване на стигмата.
Снимка на публикацията: Софийски международен литературен фестивал
