fb
БългарияНовини

Рискът на тялото в „Ехо и никой“ – танцов спектакъл, вдъхновен от стихосбирка

7 мин.
Снимки в публикацията: Теодора Тодорова

има време, има
време за всичко и
за нищо, да свършиш
нещо, да тичаш в дъжда, да
настигнеш слънцето, да опишеш справедливо
тази любов, да отвориш писмо, да
погледнеш в очите, погледни го
в очите, да видиш същността на нещата и
да не трепнеш, да се движиш между
хората като човек, да отидеш
отвъд края на пешеходната зебра, да паднеш
и да се
изправиш, на друго място…

Из „Календар на тревожните умове“, Ларш Собю Кристенсен
Издателство за поезия “Да“; превод: Анюта Качева

За професионалния зрител в основата на дадено танцово представление да стои стихосбирка не е изненада. Дори знае колко е трудно да се изгради драматургичен скелет по метафори без да се използва глас, а само и самото тяло. Изненадата за мен беше на други нива.

„Ехо и никой“ е танцов спектатъл с хореография на Яница Атанасова със студенти на НАТФИЗ. Тя е преподавател в НБУ, а двете школи все воюват за нещо. Но след като получи „Икар“ – номинация и след това награда на публиката за представлението „Пастет“, изборът ѝ от студентите тя да бъде поканена за хореограф в проектна програма към НАТФИЗ в категория „Алтернативни сценични форми“, е обясним.

Плакат: Лина Петрова

Изненада е и нивото на пластичност и танцов език на самите студенти, които идват от три различни специалности: „Театър на движението“, клас проф. д-р Петя Цветкова, „Режисура за драматичен театър“, клас проф. Здравко Митков и „Актьорство за драматичен театър“, клас проф. Иван Добчев, както и от „Театрално изкуство“, Нов Български Университет. 

Последно от перспективите на изненадите – въпреки че мога да се самоопределя като професионален зрител (заради годините гледания, четения, проследявания, участия, срещи върху танцовия театър), не прочетох анотацията на представлението. Влязох без очакване, оставяйки се Яница да ме изненада. Вероятно за някои това е най-добрият подход, защото си спестяваш предварителни влияния и активиране на познания. Чисто гледане. В театралната зала на НАТФИЗ. 

Очакваната тъмнина. И след това нещо леко започва да бледнее като грешка на окото. Все още тихо, докато музиката не връхлетя. Изчистено, празно до оголени дъски пространство. Бледнеещото като линия бавно се придвижва към публиката. Сякаш не върви, а се носи. Бавна, проблясваща, настъпваща линия без ужас. Прилив. Зрителят не знае накъде ще поемат хората – линия, в какво ще се въплътят. Въобще ще се въплътяват ли или ще се спрат в транса на повтарящото се движение. За кого е това изпитание: за танцуващия или за гледащия?

Едни и същи движения, трупат се, трупат, задържат се, свалят се. Часовете са спрели, но дали мога да успокоя собствените си нерви: „Айдее, давайте нататък“. Дали не става дума точно за мен, нас, човекът, който все бърза занякъде и нервничи: на опашка, за кафе, на работа, с децата… Интерпретациите могат да бъдат строго индивидуални. Да видим. „Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето: Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото; Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене” – Еклисиаст – асоциацията се захваща на по-късен етап и не ме напуска. Стихосбирката „Таралежово слънце“ на Ларш Собю Кристенсен е първата, издадена от издателство за поезия „ДА“ през далечната 2013 г. Дали тогава съм разпознала алюзията? 

Линията – хора се ражда от времето, в пространството. Двете абстрактни измерения на човешкото съществуване трудно могат да се отделят. Въпреки опитите и в „Таралежово слънце“. 

Танцьорите забързват своя ход, потапят се в танцовото изпълнение в пълен синхрон. Вървят заедно, еднаквите тела, полът личи само по вторични полови белези, но няма личности. Да, накрая се убедих, че сексуалността, освен търсен мотив, се внушава през асексуалност на тялото. Заедно като тълпа – от един към всички, от всички към един. Как съжителства идеята за масовост с постоянните призиви за различие? 

Танцьорите се отпуснаха, потопиха в музиката на Александър Евтимов – Шаманчето, затанцуваха. В някакъв момент линията отново беше построена пред лицето на публиката. Те застанаха на четири крайника. Животни? Насекоми? Усещането е за насекоми, образът на богомолката не излиза от ума ми. Ето, повдигат крило, не, не е лакът, крак на богомолка, която пристъпва и се готви за любовно сношение. 

Въздействието за фасетъчност се подсилва от костюма и безпощадното осветление, дело на Мартина Апостолова. До степен, че разумът спира да възприема – ефект и след очевиден оргазъм на едно тяло-животно-насекомо-нечовешко. Насекомите са тук, ядливите? В това ли ни превръща освобождаването на първичния инстинкт? Рискът на тялото, да го имаш, да си него, в него, за него, от него. 

Хореографията се гради от основна линия – разпознаващо се и повтарящо движение – като мелодията в музиката. Стилът на Яница е такъв, че работи с минималистичност в движението, с детайл, който постепенно усложнява. Натрупаният с години танцов език на различните хореографи, в „Ехо и никой“ интересно се избягва и разпознава. Няма ги типичните контракт-релийз на съвременния танц или пагубните ми вече залитания. Не използва поддръжки, т.е. нищо, на което публиката е свикнала и разбира като „високо танцово ниво“ – никакви отклонения в посока атрактивност. Естественост и изобилие от творческо танцово въображение, специфичен стилов рисунък на ръцете, който изисква координация, за да проговори. Следване на тялото в такава дълбочина, че можеш да погледнеш през ребрата на танцьора. Подобна хорография изисква издръжливост, пластичност и усет. Студентите я бяха постигнали. 

Рискът на танцьорите винаги е такъв – да предизвикат и да се предизвикат. С хореограф или режисьор, който да ги преведе. Насекомоусещането на стадото продължава до финала. Нервните потрепващи, стресови движения на ръцете, тресенето на дупе, крака, корпус, пулсациите на преминаващия живот. Светлината подчертава играта на частите на тялото, музиката експлодира. Танцьорите – същества се събират по двойки, пълзят, изправят се, разделят се, сменят партньори. Но в крайна сметка пак остават част от стадото. В онази първоначална линия. Не могат да избягат. Дори когато някой от тях изпъква – пространствено е решено като всички се подреждат в редица, водачът танцува отличително. Връща се обаче обратно. За момент намира покой, но зад него напрежението остава. 

Разрешението на плътната хореография и осветление е завладяващо. Най-сетне напускам аналитичната страна на ума си.

Да, това е краят.

Не, не е това.

Пак се приближават, прилив към зрителя. Но ние сме в безопасност. Защото тези, отново хора, поглеждат в окото на бездната, обръщат ѝ гръб и започват да се събличат. Светлината ги следва, прикрива. Събличат втората си кожа, за да останат себе си.

Смела ли е тази част?

Не, след стреса ми преди години със събличането на Снежина Петрова в „Марат/Сад“, режисьор Явор Гърдев (сезон 2002/2003), „Ехо и никой“ остава в естетиката на риска. До границата на удоволствието.

Препоръчвам ви да гледате „Ехо и никой“, за да направите собствена интерпретация. Да използвам ли онази дума „великолепно“ танцово представление във всичките му елементи: хореография, осветление, костюм, музика, танцьори, снимки, плакат.

На 13 май, пак там. Защото „рискът да отидеш/отвъд края на пешеходната зебра, да паднеш/и да се/ изправиш, на друго място” си заслужава.