През юли 2013 г. се навършиха 45 години от едно пътешествие, което ще остане завинаги в литературната история. Робърт М. Пърсиг, 12-годишният му син Крис и семейните приятели Джон и Силвия Съдърланд изминават с мотоциклети разстоянието от Минеаполис, Минесота, до Сан Франциско, Калифорния. Това пътуване е основната нишка, около която авторът развива идеите си в култовата книга „Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет“. Критиците я наричат „ една от най-уникалните и вълнуващите в историята на американската литература“ и я сравняват с „Моби Дик“ на Херман Мелвил. Тази история поставя и самия Пърсиг сред най-известните американски автори на 20-ти век.
Неговата писателска кариера обаче е необичайна. Белязан от ранно детство с необикновени интелектуални способности, Пърсиг се интересува от твърде много неща и не се задоволява с нищо, освен с истината. На 9 години и половина получава 170 точки на теста за интелигентност (според статистиката – 1 от 50 000 резултата). В гимназията прескача две години и едва 15-годишен завършва курса по химия на Университета в Минесота. Планира да специализира биохимия, но в един момент губи вярата си в науката като инструмент за постигане на истината. Изключват го поради ниски оценки и неявяване на лекции. Заминава за 14 месеца в Корея като военнослужещ в американската армия. Там се докосва за първи път до Изтока. Особено силно го впечатлява източното мислене, според което основата на едно преживяване не се поддава на определение.
След разочарованието си от науката Пърсиг се насочва към философията. Получава бакалавърска степен от Университета в Минесота, после изучава ориенталска философия в Бенарес, Индия. През 1951 г. започва да проявява интерес към писането – работи като журналист на свободна практика, пише статии по технически въпроси. Записва се да учи журналистика в Университета и посещава курсове по творческо писане. Между 1957 и 1959 г. се издържа като автор на технически ръководства и образователни брошури, като същевременно продължава обучението по журналистика. Влече го и преподавателската работа. На двата поста, които заема като учител по реторика, използва нестандартни преподавателски методи и предизвиква студентите си да строят заедно с него хипотези за същността на Качеството. С провокативното си държание и амбицията да срине цялата западна философия си спечелва славата на „радикален“ и „неудобен“. Умът му работи твърде трескаво – хиляди идеи се раждат и умират за едно денонощие. Държи се неадекватно към близките си, става агресивен. Една част от личността му, която той нарича Федър, все повече взима връх. Стига до момент, в който съзира себе си като нещо, с което ще се раздели безвъзвратно, и това го хвърля в ужас. Изпада в абсолютна невъзможност да действа, чувства се изпразнен от каквито и да е желания и потребности. Не усеща как догарят цигарите в пръстите му, с часове съзерцава бялата стена в стаята си.
„ Определението за това състояние в психиатрията е кататонична шизофрения. В будисткия канон се нарича внезапно просветление. Не настоявам на нито едно от тези определения- използвам ги и двете в зависимост от събеседника“, казва авторът в едно интервю.
Той прекарва две години в психиатрични клиники, докато накрая осъзнава, че ако продължава да настоява на идеите си по този директен начин, никога няма да излезе от лудницата. Те са в противоречие с „имунната система на културата на обществото“, в което живее, съответно то ги възприема като чужд организъм и се брани от тях.
Електрошоковата терапия унищожава Федър и осигурява завръщането на Пърсиг в „нормалния“ свят.
„Аз съм покаял се еретик, който в очите на всички е спасил душата си. Но само той знае, че просто е спасил кожата си“ – казва авторът в едно интервю.
Цялото семейство се опитва да възстанови нарушената връзка с бащата и съпруга. По-големият му син Крис не може да забрави кошмара на срещите с почти чуждия образ зад стъклото в психиатричната клиника. Пърсиг смята, че жена му Нанси е искала да се разведе с него, докато е бил в болницата. Все пак те остават заедно до 1976 г., дори практикуват заедно дзен-будизъм у дома и в будисткия център в Сан Франциско.
След този труден период в живота му Пърсиг се обръща отново към писането. Между 1964 и 1968 г. се издържа като автор на научно-технически ръководства и брошури. През 1967 г. нахвърля първите бележки по „Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет“. Амбицията да напише книга датира още от преподавателските му години, но сега е разбрал, че философските му идеи няма да се приемат добре, ако бъдат поднесени като научен труд, и се насочва към по-свободен жанр. Работата му продължава четири години, като първият завършен ръкопис не го удовлетворява и той го пренаписва изцяло. За последните пет глави се усамотява в каравана, за да може напълно да се концентрира.
Този път той успява да постигне синтез между изкуството и философията. Непризнатият учен жъне смайващ успех като писател. С публикуването си през 1974 г. книгата взривява читателите. Те моментално усещат могъщия й интелектуален заряд, съчетан със спокойната наративност на пътуването. Много от тях се втурват като смирени поклонници по стъпките на автора с надежда да постигнат неговите прозрения. Трудно определима като жанр, тя въздейства изключително силно и има способността да променя живота на хората. Не е пътепис. Не е просто автобиографична книга, въпреки че се основава на реални събития от живота на автора. Не е роман. Не е сборник лекции. (И със сигурност не е наръчник за поддържане на мотоциклети!) Тя е възхитителна философия, облечена във формата на художествена литература; смайващ интелектуален скок; дързък експеримент да се формулират и изведат значенията на преживявания, които не могат да бъдат описани и обяснени. Улавя най-болезнените страхове и съмнения на съвременния човек и стига до сърцето му, като същевременно му предлага изход от вечното противоречие между рационалния и интуитивния подход към нещата, технологиите и ценностите.
Славата идва за Пърсиг като признание и финансова независимост, така необходима, за да продължи самотното си пътешествие към Истината. Писателят страни от светския шум. Често пътува с караваната си в планините, а по-късно си купува и дълго мечтаната яхта. Получава стипендия „Гугенхайм“, за да напише продължение на първата книга. В него цели да представи цялостна метафизична система върху идеята за Качеството. Работата по „Лайла“ продължава с прекъсвания почти двадесет години, през които се случват много неща в личния му живот- развежда се с първата си жена, създава ново семейство с журналистката Уенди Кимбол, преживява трагичната смърт на сина си Крис.
„Лайла“ излиза през 1991г. Тя определено не е толкова популярна, колкото първата, вероятно до голяма степен заради по-бавното действие и трудната философска част. Много читатели споделят, че „не разбират за какво става дума“. Пърсиг е разочарован, че идеите му не будят достатъчно интерес в средите на „сериозно мислещите хора“. Все пак, през 2006г. в Ливърпулския университет, Великобритания, се провежда първата конференция върху метафизиката на качеството, а през декември 2012г. му е присъдена почетна докторска титла по философия от Университета на щата Монтана.
Той продължава да живее все така уединено. Не пише повече книги и почти не чете други автори, рядко дава интервюта. Посвещава се на природата и интернет пространството, където оживено коментира своята Метафизика на качеството с други читатели и студенти по философия.
Представям си как датата 6-ти септември, на която ще навърши 85 години, ще бъде за него просто поредният дълъг ден на яхтата или някъде близо до морето, в който ще се старае „да живее според дхармата си“. А на всички бъдещи негови читатели им предстои тепърва да открият своята.
Прочетете и ревюто на Павлина за „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет„
Книгата съм чела преди доста години, но така представена, май ще я прочета пак. Браво, Милена, добре написано и отваря апетита за четене.