„Разказът беше на четири страници и май
точно краткостта му ме привлече,
обаче когато го свърших,
имах чувството, че съм прочел роман.“
Роберто Боланьо изгражда „Кучки вероломни“ (изд. „Жанет 45“) с множество сюжетни нюанси и разнообразен подход към отделните разкази. В началото на сборника повечето от героите му са почти анонимни и/или скрити зад инициали. Най-често използваният – Б. Пътуват, лутат се, не знаят какво да правят с живота си. Четат. Четат много и различни книги. Списания, очерци, антикварни издания. Криминални романи на почти непознат език. Брошури и томове с поезия. Изпитват внезапна тревожност, която или се потвърждава, или не. Срещат се с хора, но уют намират единствено в собствената си компания. Но продължават с опитите – пак се срещат с хора. Не спират да търсят общуването, само за да се убедят, че дори когато обменяш мисли и мнения с други човеци, всеки остава дълбоко вгледан навътре в самия себе си.
Роберто Боланьо пише с такава страст дори за писатели (реални или не), публикували едно единствено стихотворение в случаен сборник, че неминуемо печели симпатиите на четящия към тези несретници. В съзнанието ми се появява представата за паметник на незнайния воин. Почит към упорити тъжни личности, твърдо решили да допринесат дори с песъчинка за оформянето на безкрайния прекрасен литературен плаж.
Човек никога не спира да чете, дори книгите да свършат, по същия начин, по който човек никога не спира да живее, при все че смъртта е необорим факт.
Цялата тази нежност обгръща първите пет разказа. Последвалата промяна ме изненада. Героите станаха рязко ненормални (или нетипични) или поне такова първо впечатление оставяха. А може би ситуациите, в които бяха поставени, носеха странния привкус. Сякаш Боланьо напълно смени жанра или напротив – навлезе точно там, където искаше. „Завръщането“ например прескача от черния хумор към гротеската, на моменти буди натурално отвращение, а към края звучи почти красиво и лирично.
Вълшебното въведение от Хуан Вильоро, наречено „Парадоксът Боланьо“, разкрива колко дълбоко и лично присъства чилиецът в творбите си. Без да го величае и слави излишно, портретът се превръща в „едно наум“ за читателя. Липсата на стремеж към световна разпознаваемост у Боланьо го определя като писател, обичащ писателите. Заради труда, страстта и отдадеността им. За това, че дори финансовите провали не могат да ги отклонят от безценната мисия – да изразяват себе си и света през собствената си чувствителност.
Отново се впечатлих дълбоко от липсата на излишество в творчеството на Боланьо. Страстно и същевременно толкова обрано. Действено, но не многословно. Затрогващо, но не сълзливо. Прекрасна качествена проза, която гъделичка стомаха ми от удоволствие (използвам израза в буквалния, а не в придобилата клиширан смисъл метафорична употреба). А уводните изречения, с които започва всеки разказ, заслужават да бъдат преписвани, цитирани и повтаряни. Бижута. Чрез тях чилиецът успява само с няколко думи да постигне толкова скоростно и образно въведение, колкото повечето автори не биха могли в рамките на страница.
Имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че има живот (или нещо подобно) след смъртта. Лошата е, че Жан-Клод Вилньов е некрофил.
Ако сме ви заинтригували, можете да прочетете текстовете за другата книга на Роберто Боланьо, излязла в поредицата „Кратки разкази завинаги“ – „Телефонни обаждания“. Автори са Мила и Митко.
Още едно ревю за „Кучки вероломни“ пък може да прочетете при Темз в „На по книга, две“.
