„На око: Кулинарни приключения на село“, (изд. „Книгомания“) е необичайна книга, в която се срещат пътеписът, кулинарията, фотографията, репортажът и личните истории. Американецът Рори Милър – познат на софийската публика като готвач, крафт пивовар и участник в MasterChef – тръгва из обезлюдени български села и открива свят от хора, които все още отглеждат храната си, поправят домовете си с ръцете си, готвят без рецепти, пият ракия от обяд и посрещат непознатите като скъпи гости. Така се ражда „На око“ – книга за храната, паметта и живота извън големия град. На 28 май 2026 г. в SOHO Sofia ще се състои премиерата на английското издание Na Oko: Adventures in Village Cooking from Bulgaria’s Forgotten Corners, (изд. „Кибеа“) придружена от селски коктейли, барбекю, фотоизложба и среща с автора.
Какво всъщност представлява книгата „На око“ и защо толкова трудно може да бъде определена с един жанр?
Честният отговор е, че книгата отказва да се побере в определение, защото се роди напълно естествено и никога не съм тръгвал с идеята да пиша конкретен тип книга. В нея има рецепти, но не е готварска книга. Има пътеписи, но не е пътепис. Има портрети на хора и места, но не е журналистика. Има много фотографии. Има моменти, които са истински смешни, и други, които направо разбиват сърцето.
Най-доброто описание, до което съм стигнал, е, че това е книга за онова, което се случва, когато седнеш на масата с някого в българско село и не бързаш да си тръгнеш. Всичко, което се ражда от това – храната, историите, философията, хуморът, е самата книга.
Повечето хора ви познават като готвач, пивовар и създател на менюта. Как стигнахте до писането и кога разбрахте, че тези истории трябва да бъдат разказани?
Писането винаги е било централната нишка в живота ми. То е в кръвта ми – едновременно дар и проклятие през целия ми живот. Вложих истинска страст в готвенето, бирата, менютата, но ако трябва да бъда честен, повечето от тези неща бяха начин да си плащам наема и да държа ума си зает. Творчеството и усещането, че съм автентичен, са това, което ме държи цял. Всичко останало подхранваше това, но писането винаги беше посоката, по която вървях.
Това, което се случи с „На око“, е, че всички тези пластове — познанията ми за храната, годините живот тук, пътуванията, езикът, отношенията с хората — постепенно се натрупаха и в един момент вече имах материал, достоен за книга. Българските села ми дадоха истории, които просто нямаше как да не бъдат разказани. Хора, чиито животи заслужаваха да останат на хартия. И една философия за живот „на око“, която сякаш винаги съм разбирал инстинктивно, защото цял живот съм се въртял около нея, без дори да знам, че има име.
Книгата не беше завой. Тя беше мястото, към което винаги съм вървял.
Как всъщност изглеждаше процесът по създаването на „На око“ – пътуванията, срещите, фотографията, събирането на рецепти?
Този процес беше най-вече бавен. Пандемията забави всичко, а сега си давам сметка, че книгата имаше нужда точно от това време. Пътувах до различни села, обикновено чрез някакъв контакт или бегла препоръка, и просто се опитвах да бъда полезен и истински присъстващ.
Помагах в градината, седях в кухнята, наблюдавах как се правят нещата, задавах въпроси, които невинаги бяха свързани с храната. Записвах рецептите колкото се може по-точно, което не беше лесно, защото почти никой не измерваше нищо. Гледах как се готви и се опитвах да преведа жестовете и инстинкта в количества.
Снимките бяха правени от хора, които ме придружаваха в различни части от пътуването – Стефан Каменов, Иво Недялков и Асен Величков. Идеята никога не е била да разкрасяваме реалността, а да я уловим честно. Захабената кърпа на масата остава. Напуканата стена остава. Истинността беше най-важното нещо.
В цялата книга се усеща един „изчезващ свят“. Виждате ли „На око“ и като опит за съхраняване на паметта?
Да, абсолютно. Макар че в началото не го мислех така. Някъде по средата на процеса това просто стана ясно. Знанието, с което се сблъсквах, съществуваше единствено в ръцете и паметта на хората – никъде другаде.
Нямаше записани рецепти, нямаше YouTube канали, нямаше на кого да бъде предадено. Внуците бяха заминали за града или за Германия. Повече от веднъж чух, почти между другото, че никой никога не ги е питал как се прави дадено ястие. И тогава си помислих: когато тази жена си отиде, това ястие ще си отиде с нея. Книгата не може да замени онова, което изчезва. Но поне може да остави следа, че го е имало.
Какво открихте за България по време на пътуванията си, което ви изненада най-много?
Емоционалната устойчивост на хора, които са живели наистина тежък живот. Срещал съм хора, преживели огромни загуби, бедност, изолация, десетилетия пренебрежение… Те ти разказват всичко това, а после се засмиват. Не като поза и не за да изглеждат силни. Тъгата беше истинска и те не я криеха. Но не ѝ позволяваха да ги управлява. Радостта винаги се връщаше.
Идвам от култура, в която ни се казва да се вглеждаме в болката си, да я анализираме, да ѝ даваме пространство. Тези хора сякаш бяха стигнали до нещо по-просто и по-мъдро: признай болката, уважи я и после продължи да живееш. Това ме изненада повече от всичко, свързано с храната.
Къде представихте „На око“ досега и забелязвате ли разлика в реакциите на публиката в България, САЩ, Канада или Европа?
Българската публика реагира с нещо средно между носталгия и гордост. Тези хора познават този свят – или поне го помнят през историите на бабите и дядовците си – и когато го видят отразен през очите на някой друг, сякаш нещо се отключва в тях. Често емоционалната реакция е изненадваща дори за самите тях.
Извън България реакцията е различна. Там има повече усещане за откритие и искрено любопитство към страна, за която повечето хора знаят малко.
Но това, което забелязах, е, че храната преминава през всички културни граници. Снимка на маса, отрупана с ястия, или рецепта, приготвяна от жена, която никога през живота си не е записвала рецепта – това се разбира навсякъде, без нужда от обяснения. Хората разпознават усещането за щедра трапеза, дори никога да не са били близо до България.
След всички тези пътувания – какво според вас България все още пази, а останалият свят постепенно губи?
Знанието, което живее в ръцете. Не в книги, не онлайн – в ръцете. Как се прави хляб без рецепта. Как се приготвя зимнина. Как се създават неща, които издържат. Как можеш да седиш два часа със съседа си и да смяташ това за добре прекаран ден.
Има и нещо в отношението към храната – откъде идва, кое е сезонно, как те свързва с конкретно място и време. Това все още съществува в българското село по начин, който почти е изчезнал в повечето западни държави. Няма да оцелее завинаги. Но все още го има и точно това се опитва да улови книгата.
След успеха на „На око“ бихте ли искали да продължите да разказвате истории чрез книги и върху какво работите сега?
Да, абсолютно. Следващата книга вече започва да се оформя и този път ще бъде по-малко за конкретни региони и повече за определен тип места. Във всяко българско село има по едно такова място, което едновременно е магазин, бар, кафене, ресторант, социален клуб, а в правилната съботна вечер – почти нощен клуб.
Никой не ги е проектирал така. Те просто са се превърнали в онова, от което селото е имало нужда. Разнородни маси и столове, чадъри с избелели лога на бира, едни и същи пет-шест души, които винаги са там. Ако останеш достатъчно дълго, цялото село само идва при теб.
Искам да прекарам по-сериозно време на такива места, както и в Странджа – регион, който съм посещавал, но никога не съм опознавал достатъчно дълбоко. Нестинарските традиции, гората, която изглежда по-древна, отколкото би трябвало, усещането, че границата с Турция е по-скоро условност, отколкото реалност. Натам съм тръгнал.
Книгите на Рори Милър може да откриете в Ozone.bg
Автор: Бистра Иванова
Материалът е разработен с финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора и не отразяват непременно тези на Българския фонд за жените, Европейския съюз или Европейската изпълнителна агенция за образование и култура. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕИАОК могат да бъдат държани отговорни за тях.
