„Създания от време“ не е съвсем роман, не е и наръчник по дзен будизъм, макар че е изкушаващо да се чете така. Не е извратена, еротична приказка за съвременна Япония или екологичен манифест. Тази книга може да бъде четена по тези начини, но читателят ще загуби, ако избере само един от тях. „Създания от време“ трябва да бъде четена като едно цяло, съставено от много различни части, истории, които приличат на приливни вълни – една след друга се разбиват в теб, отнасяйки малко по малко всичките ти предразсъдъци и очаквания, повличайки те навътре в океана на историята.
Зад стилизираната манга-корица на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски се крие книга, която очаквах да прочета на един дъх, а ми трябваше почти месец. „Създания от време“ не е преработена, лесносмилаема мъдрост за масите в красива опаковка, пълна с предъвкани истини за живота и лишена от литературна стойност. Това е книга, която разкоства проблемите – на героите, на света, твоите. Премахва от тях всяко лустро, всяка маска, всеки опит да ги облечем в по-красиви думи и чувства и ги оголва до такава степен, че започваш да се чувстваш неудобно.
Например главите на Рут. Нямах никакви проблеми с „Творците на памет“ и бавното плъзване на Стела в бездната на разпадащата се памет, макар да знаех, че романът е вдъхновен от двамата родители на Джефри Мур, починали от Алцхаймер. Но обраните и пестеливи сцени, в които Рут Озеки разказва в трето лице за „Алцхаймер“-а на майка си (на която е посветена „Създания от време“) и за собствените си тревоги, че паметта й се изплъзва, ме накараха да се чувствам като воайор и натрапник. Всъщност в тези глави Рут разказва за себе си и макар в благодарностите в края на книгата да пише, че светът, който описва в романа си е „въображаем“, той почива на истински истории, факти и личности и това го прави толкова пълнокръвен, толкова възможен-да-повярваш-в-него. 
И може би точно тази достоверност на главите за Рут те кара да вземеш присърце тези за Нао – самотната японска ученичка с американско сърце и светоусещане, която пише в своя таен дневник в едно тематично кафене в „електрическия град Акиба„. Толкова абсурдна, че може да се случи само в Япония.
Кратко отклонение: никога няма да разберем Япония. Независимо колко манга и аниме изгледаме и изчетем, колко романи и историческо-философски изследвания за тази държава да бъдат публикувани не само на български, но и на всички останали европейски езици, ние никога няма да разберем Япония. Тя винаги ще ни изненадва, люшкайки се от безкрайния кич и повърхностно търсене на извратени удоволствия до дълбокото съзерцание и вътрешна хармония, до единствения жест, побрал цялата красота на живота и смъртта.
И докато Рут Озеки пише, за да разкаже историята на писателката Рут, която намира изхвърлен на брега на малък канадски остров дневник на една японска ученичка, то японската ученичка Нао Ясутани пише, за да разкаже историята на своята великолепна прабаба Джико Ясутани – дзен будистка монахиня, феминистка, анархистка и писателка.
Да, това е семейна история – но определено не такава, каквато очаквате. Историята разцъфва и избуява, докато стигне до същността на всичко, до корена на злото. Семейната история на Нао и Джико ни връща в годините на Втората световна война, за да разкаже за един млад и чувствителен мъж, превърнал се в жертва на епохата и пропагандата. Харуки Първи обаче успява да избяга – в думите, в историята, в писмата, които пише на френски, за да не могат да бъдат прочетени от хората, упражняващи власт над живота му.
Кармата на тайните дневници и писма, на понесения тормоз и последвалото го пречистване сякаш бележи семейство Ясутани. Но е необходима намесата на една американско-канадска писателка с японски корени, за да разплете възлите на историята, да я подреди хронологично, да разреши неизвестните и да напише финала. И така да създаде отново и самата себе си.
Защото книгите са създания от време, т.е „ти, аз и всеки, който е, бил е или ще бъде.“
