Американската писателка Рута Сепетис посети България в рамките на Софийския международен литературен фестивал. Още с първата си издадена на български език книга – „Сол при солта“ (изд. Ciela, преводач: Стоянка Сербезова-Леви), Сепетис се превърна в любимка на читателите, а интересът към гостуването ѝ беше огромен. В специално интервю за “Аз чета”, Сепетис сподели емоции от срещата си с читатели в България, както и съвети за онези, които се стремят към кариера на писатели. Самопровъзгласилата се за “разказвач на изгубени истории” писателката с литовски корени и носител на медал “Карнеги” поговори с Теди Рафаилова за процеса на създаване на своите романи и ролята на преводачите.
За първи път сте в България, добре дошли! Първото, което направихте, когато пристигнахте, беше да се срещнете с учениците от Американски колеж в София. Винаги ли започвате гостуванията си със срещи с най-младите си читатели?
Не във всяка страна, в която са публикувани моите книги, имам възможност да се срещна с млади читатели. Например в Италия, но и в много други страни, моите книги са обозначени като подходящи само за възрастни. Причината е, че издателите вярват, че заради тежестта на темите, те не са подходящи за по-млада аудитория.
Изключително съм щастлива, когато млади читатели споделят с мен, че четат книгите ми заедно със своите родители, баби и дядовци. Всъщност целта ми като автор винаги е била дa достигам до читатели от различни възрасти.
Въпросите, които учениците тук ми зададоха, бяха интересни, защото бяха добре обмислени и изискваха от мен също да поразсъждавам сериозно върху отговорите си. Това е предизвикателство, което с радост приемам.
С радост мога да споделя, че аз също чета вашите книги с майка ми, както и с баба ми. Обмяната на истории в рамките на семейството винаги е била важна за мен, и съм щастлива, че очевидно е важна и за вас. “Пепел в снега” – вашата дебютна книга, е всъщност вдъхновена от историята на семейството ви, принудено да напусне Литва. Книгата разказва по забележителен начин забравената история на изпращаните от Сталин в Сибир семейства на интелектуалци и политически фигури. Наричате себе си “разказвач на изгубени истории”, но за да разкажем, трябва да открием. Как се става откривател на изгубени истории? И какъв е пътят от откриването на една изгубена история до превръщането ѝ в книга?
Започваме с “посланиците на изгубени истории”, така ги наричам аз, и те са изключително важни. Понякога ги срещам, когато пътувам или съм на събитие. Те споделят истории, понякога без дори да осъзнават колко интересни са те. Именно така се ражда и в мен любопитството да проуча определена тема. Някои от тези истории остават с мен, продължават да ми шептят. Именно така се роди и историята, свързана с Румъния, описана във “Фонтани на мълчанието”. Бях на посещение в Букурещ, когато се срещнах с младежи, които споделиха “Бихте ли разказали историята на това време? Родителите ни говорят за това, но ние не бихме могли да ги утешим. Може би ако повече хора научат историите им, това би помогнало”. Така запазвам историите, за да ги разкажа. В моя тефтер с истории имам 23, които чакат своя глас. Но не всяка от тях е моя, за да бъде разказана. Не всяка от тези истории бих имала правото да разкажа. Често “посланиците на истории” идват при мен, за да ми споделят история, която знаят, че не би било подходящо да разкажа. Но те я оставят с мен, за да имам правото да я предам на друг писател, който може да я разкаже. Веднъж избрала историята, която да разкажа, прекарвам години в четене и проучване на културата, страната и историческото ѝ развитие. Често казвам, че историческите романи, разказващи измислени истории, стоят на раменете на историческите книги, на мемоарите, спомените, биографиите.
Изключително важна част от създаването на моите книги е пътуването. Разказвайки история, аз пътувам до мястото, където се развива действието. За мен е важно да говоря с хората, които са били свидетели на събитията, на времето, да науча техните истории, да усетя емоциите им. Именно така откривам и най-интересните елементи. Чрез тези интервюта се формират и историите на героите ми.
Аз не съм писател. Аз съм пре-написвател. Постоянно пренаписвам историите, а стила ми на писане по-скоро не съществува. Използвам кратки изречения, кратки глави, стремя се към минимизиране на думите, искам да изразя много с малко. Записвам всичко, пренаписвам го отново и отново. Всичко това отнема години.
Споделихте, че понякога ви поверяват истории, които не би било редно вие да разкажете. Неотдавна избухна оживен дебат около преводите на американската поетеса Аманда Горман. Преводачите – Виктор Обиолс, който трябваше да преведе поемите на каталонски език, и Марийке Лукас Райнефелд, носител на престижната литературна награда „Букър“ за 2020 г. от Нидерландия, бяха посочени като неподходящи заради липсата на културни и етнически допирни точки с авторката. Как се отнасяте вие към ролята на преводачите на вашите книги?
Знаете ли, с Аманда всъщност имаме един и същи литературен агент, а ситуацията беше много интересна. За мен преводачите са изключително важни. Мога само да си представя колко трудно е да се открие правилен преводач за всяка творба. Но аз вярвам в партньорството си с издателите във всяка страна. Често, когато ме представят на събития казват, че моите творби са преведени на 47 езика. И всички се впечатляват, но за мен е важно да отбележим, че това не би било възможно без моите преводачи. Те са и съавтори на книгите, защото те претворяват не просто думите и изреченията, но и ритъма и гласа, който е заложен в текста. И въпреки целия този труд, в много страни имената на преводачите не стоят на корицата на книгата.
Често питам издателите си в различни страни дали е възможно да го направят – понякога се съгласяват, но понякога отказват, за да не създават прецедент. Радвам се, когато преводачите на книгите ми получат заслуженото внимание от страна на читателите. Така например, в Литва моята преводачка е истинска рок звезда! Така трябва и да бъде.
В “Сол при солта” героите ни бягат от война, опустошаваща Европа, във “Фонтани на мълчанието” и “Трябва да те предам” пък виждаме индивидуалната и колективната борба срещу диктаторски режим в Испания и Румъния. Призраците на диктатурата и войната отново бродят из Европа. В отговор, много читатели и културни институции бойкотират не само творби на съвременни руски автори, но и на утвърдени класици. Как гледате на този акт на протест срещу агресията и диктатурата?
Само по себе си, четенето е революционен акт. Исторически, винаги сме се обръщали към книгите, за да открием утеха, но и мъдрост, за да разберем. Познавайки историята, знаем че светът ни винаги е бил наранен. Но както и в “Пепел в снега”, това знание за историята би могло да ни даде контекст за настоящето, визия за бъдещето. Черпейки опит от книгите, от историите, можем да се запитаме дали това, което виждаме днес, не е ехо от миналото, но и да се предпазим от манипулации.
Според мен е грешка напълно да изолираме когото и да било, ако не знаем неговата история. Въпросът, който аз си задавам, е – бойкотирайки определени автори, не правим ли пропастта помежду ни още по-дълбока? Не е ли възможно да изолираме насилствения режим без да изолираме себе си един от друг. Затова се възхищавам и подкрепям организации като PEN International, които събират автори, дават им възможност за дискусии. Всички ние имаме нужда да споделяме.
Напълно вярно е, а благодарение на интернет можем да го правим лесно и бързо. Може би по тази причина все по-голямо е желанието да разказваме истории, да пишем, да издаваме собствени книги. В светлината на вашата кариера като автор, но и като професионалист, който е помагал на музикални артисти да “извличат своите истории”, кои са трите най-важни правила, които да спазваме?
Припомнете си случка. Използвайте емоцията, която сте усетили. Оглеждайте се за истории навсякъде около вас, защото те съществуват – всеки предмет в нашия дом има история, всяка сграда в нашия град.
Позволете си да се провалите. Думата “история” не ни плаши, плаши ни думата “писане”, защото си казваме, че още с първата чернова трябва да създадем нещо изключително. Позволете си да пишете зле, освобождаващо е.
Добрите писатели са активни читатели. Много често срещам хора, които искат да бъдат писатели, а творбите им публикувани, но когато ги попитам какво четат, споделят, че “нямат време за четене”. Важно е да четем широк кръг от творби и жанрове. Макар да създавам исторически романи, аз чета научна и историческа литература, биографии, научна фантастика и фентъзи, детски книги. Така непрестанно преоткривам стила си на писане, подобрявам го, но и обръщам поглед назад, за да поставя историите си в перспектива.
Книгите на Рута Сепетис можете да поръчате от Ozone.bg с 5% отстъпка с код azcheta22q4.
Снимки в публикацията: изд. Ciela
Прочетете още:
„Сол при солта“ – съпротива срещу забравата чрез литературата
10 плашещо актуални цитата от „Трябва да те предам“ на Рута Сепетис
