След като преди седмица ви представихме гледната точка на Майкъл Козловски, главен редактор на Good E-Reader, който защитава тезата, че самопубликуващите се автори не могат да се наричат професионални писатели и качеството на работата им не е на нивото на техни колеги, получили публичност чрез традиционното издаване, сега ви показваме и отговора на Джеръми Грийнфийлд, отговорен редактор на Digital Book World.
Майкъл Козловски, главен редактор на блога за дигитално книгоиздаване и четене Good E-Reader, запрати инди авторите в трета глуха миналата седмица, когато публикува статията си „Самопубликуващите се писатели не бива да бъдат наричани автори“.
Въпреки че считам Майкъл за колега и приятел, не мога да се съглася с основното му виждане по въпроса, което е: „Както купуването на стетоскоп не ми позволява да се наричам „доктор“, така и не ставаш „автор“ само защото е лесно да качиш в интернет писаното си слово и то да бъде изтеглено на друг компютър.“
Сигурен съм, че разбирате защо това гледище би разстроило инди авторите, много от които през последните пет години упорито са се борили да спечелят уважението на разпространителите, читателите и издателите.
На първо място, не мисля, че аналогията с доктора е уместна. Когато става дума за творчески дейности като рисуването, скулптурата, танците, писането и т.н., кой има правото да определя кой е действащ професионалист и кой – не?
Може и да не ми е било писано скоро да участвам в „American Idol“, но когато взема микрофона и пея караоке, се считам за певец. Кой има правото да ми казва, че не съм? Критериите, според които се оценява дали съм на нивото на повечето известни певци, или дори по-добър от тях, са субективни. От друга страна, има много сложни установени процедури, определящи дали някой е доктор.
Именно заради субективния характер на оценяването на творческите дейности, смятам, че авторите и други подобни на тях имат право да се самоопределят. Ако кажа, че съм автор, значи съм такъв.
Разбира се, има полезни и оправдани професионални разграничения, които Майкъл посочва – да бъдеш член на браншова организация, като например авторска гилдия, може да бъде от полза, тъй като подкрепата на един автор за гилдията би могла да й помогне да осъществи някоя от фундаменталните си цели, което от своя страна би облагодетелствало и самите автори. А организацията може и да предпочита да прецизира подбора на кандидатури, за да подсигури изпълняването на целите, които настоящите членове намират за релевантни.
Много от професионалните писателски организации преправят критериите си така, че за членство да могат да кандидатстват и инди автори. Майкъл посочва и предполага, че ако някой си изкарва прехраната с писане, значи има правото да се нарича „автор“, но ако не го прави, значи е просто „писател“.
Този аргумент също не ми допада, поради няколко причини.
Първо, защо, както във всеки друг отрасъл, не оставим хората сами да определят до каква степен някой е „професионалист“? Ако изкарваш някакви печалба от писане или благодарение на труда си си се уредил с лекционен ангажимент, от който се печелят пари, давай, наречи се „професионалист“!
Вярвам, че това разделение е важно, поне що се отнася до професионални организации като Romance Writers of America, защото най-вероятно интересите на един професионален писател, който се присъединява към организации като RWA, ще се различават от тези на хората, които го правят не за да печелят пари, а поради някаква друга причина, или пък от притесненията на хората, които се присъединяват, за да печелят пари, но за момента търпят неуспех в това направление.
От друга страна, членовете на RWA , които са хибридни автори и си изкарват прехраната почти изцяло с писане, може и да са по-заинтересовани от това как стои въпросът с данъците и хонорарите, отколкото от съвети как да си намерят литературен агент – проблем, който би представлявал интерес по-скоро за начинаещите писатели.
Бих оставил на тези организации сами да определят как критериите им за членство да служат по най-добрия начин на целите им.
Няма нужда обаче да бъдеш част от членска организация в творческия сектор, за да бъдеш творец.
В крайна сметка, според мен в статията на Майкъл е внушено, че един от проблемите на всички самоопределили се автори е, че това, което „професионалните автори“ създават, е по-добро от труда на „писателите“ и че за пишещите хора е опасно да не разграничаваш едните от другите.
Нямам намерение да изопачавам думите му, но независимо от това дали моят прочит на статията е точен, силно се противопоставям на тази идея.
Стотици хиляди книги са публикувани „професионално“ в САЩ всяка година. Също така стотици хиляди книги са самопубликувани. Тъжната истина е, че само миниатюрен процент от двете групи произведения си струва да бъде прочетен от повече хора. Това, разбира се, е лична качествена оценка, но смея да предположа, че тя до голяма степен е вярна, имайки предвид колко много време отделяш за една книга и по колко книги годишно четат повечето хора (за три четвърти от американците, които са чели книги през последната година, средният брой на прочетените литературни произведения е шест).
Обичам четенето и книгите, но повечето творби най-вероятно не си струват прочита, имайки предвид с колко време разполагам. Чудесно е, че в днешно време всеки може да разпространява свободно книгата си, използвайки новите дигитални технологии. Тази практика създаде един нов свят в литературата, който не е ограничен от нашийника на литературните агенти и издателите. Но дори и всяка съществуваща самопубликувана книга да е боклук – а аз не вярвам, че те са боклук – то това е просто поредната добавка към гигантската купчина от излизащи годишно „книги, за които не си струва да си губиш времето“.
И все пак, има някои страхотни книги, които са резултат от самопубликуване. Дори и да не регистрират толкова големи печалби, смятам, че смелите и креативни хора, които ги правят обществено достояние, могат да се определят като каквито си пожелаят.
Превод: Габриела Кожухарова
