„Секс, наркотици и рокендрол“ – живеем, докато умрем

Постановката „Секс, наркотици и рокендрол“ на сцената на Театъра на българската армия за мен е изключително събитие винаги, когато го гледам. Странно е как всеки път сякаш съм забравила текста, но с точност знам какво ще ми се случи – ще се смея, ще се учудвам, ще се изплаша, накрая ще се просълзя, а след това и няма да искам да си тръгна от театъра. Безспорно е, че представлението успява да ме изненадва и да предизвиква толкова противоречиви емоции у мен, защото събира на едно място вечно актуалния, на моменти смазващ текст на Ерик Богосян, интерпретиран от великия Ивайло Христов.

Доста ми е неудобно да говоря за очевидности, но за тези, които не са били в залата, ще кажа, че между актьори, публика, текст и музика се получава една съвсем обяснима магия, с която могат да запленяват само големите таланти (нещо толкова характерно за всички видове изкуства).

Смях през сълзи… Нашият свят е едно голямо нефтено петно, пълно с боклуци и мъртви животни. Изгубили ли сме завинаги способността си да се радваме на малките неща? Загубихме ли правото си на спокоен сън? Да хванем ли дявола за опашката, или тихо да си прережем вените (или да си изберем друг очарователен начин за самоунищожение)?

Ивайло Христов и Богосян (заедно с Дони и Коцето-Калки, разбира се!) ни водят на двучасово пътуване в търсене на смисъла. Ще издам – няма да го намерим! Иззад ъгъла нагло ще ни се озъбят единствено парадоксите на живота.

В какво се превръщат мечтите и защо е толкова скъпо да бъдеш нормален? Кога парите станаха по-важни от човечността? Защо позволихме вещите да означават повече от добрата дума? За да бъдем „свободни“, плащаме ли със свободата си?! А може би, когато всички възможности са отнети, получаваме в замяна безгранична свобода…

Истината е, че да се мисли за тези въпроси е непосилно, но „Секс, наркотици и рокендрол“ ни дава възможност да поделим товара от тях най-малко на 503, да си спомним, че не сме сами и да се надсмеем на собствената си незначителност. Да, ние се смеем на себе си, не само на образите, които оживяват пред очите ни, и ние плачем за себе си – не само за бездомника на сцената, но за бездомника вътре в нас.

Може би ще си помислите, че тази постановка е депресиращо преживяване, но ще сбъркате. Тя е оксиморон – събира противоположното, какъвто е и животът. Тя е забавно-тъжна и ободряващо-потискаща.

Изображения: Театър „Българска армия“