„Животът те боли, но и той ще мине.”
Адолфина Фройд очаква смъртта си, наблъскана в мрачно помещение с още стотици други голи тела. До нея сляпата й сестра Паулина стиска ръката й, търсейки утеха. Чува се свистенето на отровата, изпълваща газовата камера, замаскирана като душове. Жертвите започват да плачат, да се молят, да крещят… Адолфина обаче посреща края тихо, затворена в себе си. Последната й мисъл е: „Ще забравя”. Ще забравя.
„Сестрата на Зигмунд Фройд” не е книга за Зигмунд Фройд, видян през очите на неизвестната му роднина. Не, макар знаменитата особа да шества из страниците на романа, тя е далеч от това да бъде негов главен герой. Може би антигерой, имайки предвид съзнателно пропуснатата от Фройд възможност да спаси сестрите си от концентрациония лагер, включвайки ги в списъка с роднини, които да напуснат окупираната от нацистите Австрия заедно с него. Спасителен списък, в който се намира място дори за кучето. Макар и в сянка, тази вина следи всичките си жертви през целия роман, раждайки се заедно с тях, но надживявайки ги дълго след гибелта им.
Романът разказва за живота на Адолфина Фройд, най-малката от четири сестри в многолюдното семейство Фройд. Тя е най-замислената и най-меланхоличната, но в същото време връзката й с големия брат, обожавания от всички Зиги, е най-силна.
Колкото Зигмунд е обичан обаче, толкова Адолфина е мразена от майка си. Едно все още консервативно общество е дресирало родителите да възпитават момичетата си в познатия калъп на смирението и ранния брак, като всяко отклонение от нормата е срам. За зла беда целият живот на Адолфина е отклонение – отклонение от нормалността, отклонение от любовта, отклонение от щастието.
„Сестрата на Зигмунд Фройд” е написана в първо лице, като разказвачът е именно Адолфина. В самото начало нейният глас ми се стори статичен и лишен от дълбочина. Много бързо обаче става ясно, че това е перспективата на някой, преживял твърде много нещастия и вътрешни трусове, който на края на живота си е натрупал достатъчно тъжна мъдрост, че да погледне назад без излишна емоция, просто като наблюдател на собствените си мъки. В същото време Адолфина е изключително интелигентен разказвач, който споделя на страниците своята собствена философия – за липсващия смисъл, за наивната любов, за потиснатата сексуалност, за лудостта и нормалността.
Македонският писател Гоце Смилевски напълно заслужено е удостоен с Наградата за литература на Европейския съюз (2010) за третия си роман. Книгата е изпълнена със силни моменти и метафори и заслужава да се чете бавно и с внимание.
Имайте предвид обаче, че „Сестрата на Зигмунд Фройд” е лишена от каквото и да било щастие. Всичко, което се случва в нея, е една трагедия – трагедия в зародиш или отминала трагедия, която оставя поколение от белези след себе си. Освен че показва колко дефектни и зловредни могат да бъдат човешките механизми, книгата убеждава, че онези, които наистина се опитват да разберат живота в дълбочина, вместо просто да се пуснат по отъпканите му пътеки, са осъдени от епохата си да бъдат неудовлетворени гении, самоубийци, тихи луди.
