Не мога да спя. Това няма много общо с литературата, но след като изчерпах всички варианти за справяне с безсънието (без онези, за които се изисква зелена рецепта), започнах да чета. Предполагам, че е по-добро решение, отколкото да организирам тайни боеве в разни мазета и да се опитвам да срина капитализма.
Нощта е прекрасно време за четене. Напълно сам си с мислите си. Книгата ти дава възможност да избягаш от тях, макар че ако е истински добра, в крайна сметка ще се окаже, че си бягал в кръг и си разплитал паяжината в главата си. “Шестият пръст” (изд. „Сиела“) на Деляна Манева е изключително добра книга.
Откриващата сцена е силно кинематографична и създава усещане за постоянно движение, което остава с теб до края на краткия, но впечатляващ роман. Още в нея се срещаме с Павел Роглев, който хем ти е симпатичен, хем усещаш в него нещо прекалено „селинджъровско“. А може би просто всяко шестнайсетгодишно момче носи в себе си по нещо от Холдън? Крехка, обречена невинност, презрение към света на възрастните, жажда за разбиране?
Не знам, никога не съм била шестнайсетгодишно момче.
Но Павел, Павел е реалист и знае, че по принцип е минал между капките на живота и на шестнайсет е на път да се изправи пред първото по-голямо препятствие в живота си. Сравнява го с шести пръст – напълно ненужен крайник, от който да се отървеш бързо, чисто и прецизно. Сравнение, което само някой, израснал в подредена държава като Германия, може да направи. Всъщност да се отърве от биологичния си баща няма да се окаже чак толкова лесно. Но Павел все още не знае това, докато седи в удобното беемве, взето под наем и шофирано от немския му пастрок. Няколко дни в България, един подпис за отказ от родителски права и Павел ще се завърне в Германия, където е всичко, което някога е познавал.
В “Шестият пръст” има нещо изключително свежо – може би това, че героят е толкова млад, че дори родителите му имат по-скоро бегли спомени от социализма. Може би това, че драматичните истории за прехода са вплетени в повествованието деликатно, почти нежно – кодирани в спомените и житията на роднините, които Павел среща в малкия град, по-скоро село, където отива да се види с баща си за първи и последен път.
Просто не мога да си изкривя езика и да го нарека татко. Както е тръгнало, май няма да мога вече никого в живота си да нарека татко. Късно е. Дори и Хайнрих да ме осинови, той си остава Хайнрих.
Срещата с Любен Роглев не драматична или проникновена. Тя не отключва забравени чувства или синовни инстинкти. Всъщност най-добрият начин да я опишем е да вземем назаем една непреводима немска дума – Fremdschämen, чувството на срам, което изпитваме, когато някой друг се излага, нелеп е и се унижава. Това неназовано усещане, примесено с лек гняв и много объркване, усеща Павел, докато баща му вади снимки и се опитва да го увлече в спомени, които момчето не си спомня.
Никакъв шанс да се сетя. Дори и не опитвам. А трябва ли? Паметта има свойството да складира нужното и да изтласква ненужното.
По-рано казах, че разказът започва много кинематографично и това не е случайно – Деляна Манева е режисьор и сценарист и дебютният ѝ роман печели изключително много от това. За разлика от прекалено много български романи, героите тук се движат, говорят, показват ни какво се случва. Дори монологът в главата на Павел е кинематографичен – сякаш сме на кино и някой днешен шестнайсетгодишен тийнейджър, роден с телефон в ръка, гледа “Вилна зона” или “Опасен чар” – имат чар, но са напълно неразбираеми.
Между двора на бащината къща, луксозния и кичозен спа хотел и градската баня Павел не намира себе си, а сякаш се изгубва все повече в лабиринта от недомлъвки и спестени истини. Никой никога не познава родителите си – не и хората, които са били преди ние да се появим на сцената. После израстваме с представата за тях, доминирана от това, че са наши родители. Порастваме истински едва тогава, когато започнат да споделят с нас семейните тайни. Така Павел събира откъслечни парчета от историята на бащата, когото никога не е познавал. Недостатъчно, че да го опознае или разбере, но достатъчно, за да се смили паметта му над него и дори може би да му прости.
В тази история за корени и идентичност всъщност липсва онзи “повик на кръвта”, на стилизираната до кич българщина, която буйства необуздано в толкова много сфери на живота ни – от рекламите по телевизията, през полуголи инфлуенсъри по шевици, та чак до литературата. Това е реалистична книга, написана от гледната точка на децата, родени извън България и научили български в неделното училище или у дома в кухнята. Онези, за които България е две седмици през лятото и непознати хора, които те потупват по гърба и говорят неща, които не разбираш, за роднини, които не познаваш.
Ще видя всички, ясно е. И живите, и мъртвите.
Шестият пръст в тази книга не е родината, добра или лоша, не е дори бащата. Шестият пръст е любовта – това, което не можеш да откъснеш от себе си дори и с цялата хирургична точност на най-доброто, което немската медицина може да предложи. Любовта е цената, която плащаме, за да пораснем.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q2 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
