„Колко лесно беше да промени човек всемира. Трябваше само да измени начина, по който го виждаше.“
За добро или лошо, може би съм от малкото хора, които първо са прочели дебютния роман на Мирослав Пенков, а не сборника му с разкази „На Изток от Запада“ (пропуск, който смятам да наваксам в най-скоро време).
„Щъркелите и планината“ (изд. „Ciela“) излиза на българския пазар в превод на Пенков преди броени месеци, след като книгата е издадена в оригинал на английски през 2015 г. С други думи, първоначалните овации идват не от родината на автора, а от чужбина. Безспорен факт е обаче, че романът доста бързо набра популярност и тук.
Историята в „Щъркелите и планината“ би се харесала на българите по ред причини, но със сигурност би била достатъчно впечатляваща и интригуваща и за чужденците. Книгата е съчетала куп мистични предания и легенди, екзотични традиции и балкански емоции. И да, това е емигрантски роман – не само защото е писан от емигрант, а и защото един от главните герои е емигрант. Разделен на седем части, за мен романът започна леко неубедително, известно време се чудих какво точно чета и тъкмо когато бях на път да се откажа, взе че ми стана много интересно.
Тривиална причина кара един младеж да се върне от Щатите при дядо си в село Клисура. И понеже нещата често не се случват така, както сме си ги представяли, момчето остава по-дълго от предвиденото сред полите на планината Странджа. Успява да се влюби в местна туркиня-бунтарка, да понаучи доста за миналото на дядо си, да разбере какъв е смисълът на това да заминеш или да останеш и как се живее с пламък в сърцето.
Викам му на Петър, Петре, момчето ми, човешкото сърце е газена лампа. А има ли от лампата полза, ако не носи в себе си пламък?
Изчетох доста ревюта за книгата и не останах учудена. Както винаги става с истински добрите романи, мненията обикновено са в двете крайности – историята или много се е харесала, или никак. Честно казано, на мен броят на използваните умалителни хич, ама хич не ми направи чак такова негативно впечатление, както мнозина се оплакаха. Изглежда, съм била по-вглъбена в самия сюжет, отколкото в стремежа да издребнявам, търсейки кусури в стила на автора.
Всяка глава от „Щъркелите и планината“ завършва с подобаващо уместен и категоричен финал и останах искрено удовлетворена и възхитена след прочита на целия роман. Гордея се, че подобни книги прославят творчеството на български писатели по света, и само това има значение! Да не пропусна да спомена и великолепната, умопомрачителна корица на Дамян Дамянов, която е повече от подходящо допълнение към красотата на романа! Сега вече знам какъв подарък да правя на чуждестранните си приятели… :)
Откъс от книгата можете да прочетете тук.
Цвети Дукова също написа ревю за романа – можете да го намерите тук. Не пропускайте и отзива на Алекс за сборника „На Изток от Запада“. Още мнения за „Щъркелите и планината“ има в блоговете „Книголандия“ и „Библиотеката“.
