fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Щъркелите и планината ще си спомнят пътя

3 мин.

щъркелите и планината„Щъркелите и планината“ (изд. „Ciela“) на Мирослав Пенков е книга за припомненото знание, което нестинарите предават с кръвта си от поколение на поколение. За богинята на паметта, която ни носи по реката на времето… и ни отнася. Ритуалът е освобождаване и пречистване, средоточие на надеждата, маскирана като увереност, че човекът може да започне отначало, че може да се изтласка от дебрите на забравата.

Потиснатите търсят спасение и утеха в мита. Намират ли го? Можем ли да се утешим, ако прекъснем връзка с корените и земята си? Можем ли да повярваме, че не сме сами, или всичко е лъжа – ялови надежди?

Старостта и смъртта, пролетта и любовта са забравените приказки, които светът ни разказва всеки ден. Накъде ще вървим, ако няма кой да помни? А можем ли да решим да забравим доброволно? Много въпроси, а един човешки живот е недостатъчен да ги формулира.

„Щъркелите и планината“ прави опит да покаже българското като човешко, опит да ни извади от блатото на самобичуване и комплекси. Да не бъдем роби, предатели, недооценени, неразбрани, а само хора – с мозък в главите, със сърца в гърдите – част от света.

Колкото повече ги гледах тези гадинки – всяка една досущ като другите; същото лице, същото тяло – толкова по ясно се сливаха те в едно общо поточе – черна кръв, текнала по дървото като през огромно туптящо сърце. Неспирни, плъзнали през сламата и по мен самия, мравки, кърлежи или въшки, не беше важно какво са. Важно беше, че в тях течеше живот. Чуден живот, който ме докосваше, гъделичкаше, хапеше.

Всичките борби, които водим в себе си и със света, каляването на волята, моделирането на времето, предначертаният потока на нашите мисли и чувства, на поведението ни, са наследство, но изборът е само днес и само сега.

– Моето момче – процеди той през зъби, – не очаквам да ме разбереш.
Наистина, не го разбирах.

Какво ни носи знанието освен печал? Избавление – пречистване или порастване – остаряване?

Книгата е два пъти родена, а за мен беше разделена на две. Неубедителна в първите си три части и интригуваща след страница 204.

Образите са грабващи – обвитият в мистерия дядо, криещ безброй тайни; недодяланото американче, тръгнало да търси себе си и наследството си (пряко и преносно); бунтарката Елиф; свирепият й баща, който всъщност не е чак толкова черен; жените в селото и прикритият им бунт… Но в първите три части аз не повярвах на гласовете им. В началото видях и ненужно драматизиране на живота на героите, а някои от метафорите останаха безцелни, изгубени, след като дядото обясни своите действия и разказа горчивата история на живота си.

Имаше места, които звучаха странно и буквално преведени от английски. А умалителните (разбирам, че са авторов стил и може би изразяват умиление пред езика ни или имат цели, които аз не мога да проумея) ми дойдоха твърде много. След 204-а страница те са точно толкова, колкото трябва да бъдат – без да дразнят, нюансират значенията и хармонизират звученето на текста.

Затова съм напълно раздвоена в мнението си. По средата. Твърде големите ми очаквания не се оправдаха, но да не забравяме, че това е дебют, един добър дебютен роман.

Прочетете и ревюто на Алекс за сборника „На Изток от Запада“. Още мнения за „Щъркелите и планината“ можете да намерите в блоговете „Книголандия“ и „Библиотеката“.