„Шумът на времето“ (изд. “Обсидиан”) на брилянтния британски писател и носител на „Букър“ Джулиан Барнс беше изненадваща и много впечатляваща за мен творба. Не съм чела кой знае колко биографии за композитори, но една се е запечатала в сърцето ми – „Бохеми и пеперуди“, разказ на унгарския писател Янош Бокаи за Джакомо Пучини. Несъзнателно очаквах подобно увлекателно откровение, което да ме запознае с романтичната страна на създаването на музика. Получих нещо съвсем друго, не по-малко ценно и завладяващо, но от коренно различна гледна точка. Барнс разказва историята на руския композитор Дмитрий Шостакович, наблягайки на духа на времето, както сам казва в интервю за “Aspekte”:
…времето на борба между власт и изкуство, през която творецът е трябвало да премине, конфронтирайки се с диктатурата.
Началото на романа описва символична и емблематична за епохата сцена – младият Шостакович стои на площадката пред асансьора на дома си и чака с куфарче в ръка. Чака пет поредни нощи полицията да го арестува. Какво е неговото престъпление ли? Отговорът е колкото нелогичен от днешна гледна точка, толкова и очакван за диктатурата на Сталин – Шостакович не е бил партиен деец, нито дори формален член на комунистическата партия, и това е достатъчно да бъде провъзгласен за враг на народа. А хората от тази категория живеят в постоянен страх за своя живот и този на близките си.
Най-вероятно изглеждаше точно такъв, какъвто си беше – човек като стотици други в града, очакващ нощ след нощ да го арестуват.
На въпрос в друго интервю (за Би Би Си) дали сцената е действителна, Барнс споделя, че има само един документиран източник за нея и е възможно тя да не е истина. Същевременно обаче цитира думите на един от най-сериозните изследователи на живота на Шостакович – Елизабет Уилсън (дъщеря на британския посланик в Москва):
Да,вярно е. Така говорят за много хора от онова време.
Дори историческите факти да сочат друго и Шостакович да не е чакал буквално на стълбището пред дома си, това по никакъв начин не би променило цялостния смисъл на повествованието. Ако се е случило с други творци или обикновени хора, идеята за безумието на терора, за насадения страх, в който си принуден да живееш, за крайната липса на свобода, на която си осъден, само защото си се родил в това време, си остава непроменена.
Особена горчилка ти остава след прочитането на романа и за мен тя е най-ценното му качество. Той те кара да се замислиш какво би направил ти на мястото на другия – би ли проявил дързост да се опълчиш на режима и да рискуваш творчеството и живота си, както и този на близките ти? Или би предпочел да сведеш глава и да чакаш кошмара да свърши, а дотогава поне видимо да се примириш?
В „Шумът на времето“ Шостакович избира второто. Да, той отказва да бъде активен комунистически деец, но се подписва под статии от негово име, които противоречат на убежденията му. Чете речи на международни конференции, които са му натикани в ръцете – пропагандни текстове, от които той се отвращава, и все пак представя от свое име.
Когато със Стравински си говореха за дирижирането, той призна: „Аз не знам как да не се страхувам.“ По онова време си мислеше, че говори само за дирижирането. Днес не беше толкова сигурен.
И да – Шостакович е описан като пълнокръвен човек – гениален музикант, който живее със своите страхове и слабости. Противоречието е малко нетипично за романите, особено биографичните, които обикновено целят издигането в култ на дадена личност. Такова въздигане категорично отсъства от романа на Джулиан Барнс и аз го намирам за смело и достойно. Макар че авторът се определя като русофил и ценител на класическата музика, той е достатъчно уверен в способността си да създаде творба, с която максимално да доближи героя си до противоречивия характер на неговия прототип. Според мен го прави брилянтно!
Четях романа и постоянно правех несъзнателни препратки към „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков – книга, която отваря очите на тези, които не са били преки свидетели на комунистическия режим в България, а може би и на онези, които са били, но съзнателно избират да ги затворят за случвалото се. Оптимистично е да си мисля, че това е възможно, но все пак се надявам. Думите на Барнс от „Шумът на времето“ могат да бъдат открити почти дословно и в репортажите на Марков, в частта си за българските творци на музика. Следният цитат от романа за Шостакович е показателен за железния юмрук на властта:
Композиторът явно не си е поставил задачата да чуе какво търси съветската публика. Това стигаше, за да му отнемат членството в Съюза на композиторите. „Опасността от такова направление в съветската музика е ясна“ – Това стигаше, за да му отнемат правото да свири и композира. И накрая: „Подобно заиграване с непонятни неща може да свърши много зле“ – Това стигаше, за да му отнемат живота.
„Шумът на времето“ е роман, който се помни дълго, не само защото четем истинска история за безкрайно интересна личност, а и заради безпощадно реалистичното обрисуване на характера и душевните борби на главния герой. Ако всички исторически събития ни бяха разказани така в училище, вероятно щяхме да преливаме от знание при завършването ни, а както знаем – знанието отваря глад за още знание! Отправям се към следваща книга на Барнс…
Не пропускайте ревютата на Митко за „Шумът на времето“ и „Папагалът на Флобер“, както и на Габи за „Нива на живот“.
Знаехте ли, че тази добре позната ви мелодия е композирана от Д. Д. Шостакович?
