„А може би смъртта лекува въпросите, както и питащия.“
„Мартенски музикални дни“ е един от най-старите и престижни музикални фестивали за класическа музика у нас. Провежда се в Русе, а през 2016 г. беше 56-ото му поредно издание. В последните години с удоволствие работих в Доходно здание покрай концертите и постепенно обикнах класическата музика. Не говоря за страст, която ме кара да слушам жадно всичко, което ми попадне, а за една осъзнатост колко велики са били тези творци и каква мощ са успели да вплетат в няколко нотни страници. Огромно уважение изпитвам към композиторите, които, изглежда, са живели толкова отдавна, че ние ги помним само с музиката им.
Да, това не е никак малко и вероятно точно творбите им ще останат за идните поколения. Ще бъдат ценени за векове напред. Но сякаш все не остава време да се сетим, че и тези хора са били нормални човешки същества. Също като нас. С ужасни съмнения в способностите си, с депресиите, разочарованията и кратките триумфи. С ледения страх, породен от времето, в което живеят. С нещастната любов, малодушието, предателствата и всичко останало. Хора.
Дмитрий Шостакович е велик композитор, който беше представен и в тазгодишното издание на Фестивала, а миналата година едно от специалните събития беше премиерата на операта му „Катерина Измайлова„. Именно тя е в основата на новата книга на Джулиан Барнс, издадена от „Обсидиан“ – „Шумът на времето“ (преводач – Любомир Николов).
„Лейди Макбет от Мценск“ – това е първоначалното име на тази опера. Творба, открила Шостакович за музикалната сцена в Русия и превърнала го в един от ярките таланти. Предвещаваща му светло бъдеще и огромни сцени за изява. Всичко изглежда оптимистично и вероятно би завършило щастливо… ако не се случваше по времето на Сталин. Композиторът е имал нещастието да се роди в епоха, през която творческата му природа е била сериозно потискана. Епоха, в която никой човек на изкуството не е знаел дали няма внезапно да изчезне някоя нощ и името му да бъде забравено. Дълги години, които те учат на послушание, на угодничество и постоянно треперене за живота на теб и близките ти.
Принуден да се съобразява с критиките на хора, нямащи общо с музиката; с опасността, че творбите му може да се приемат като пропаганда или нагло модерничене, Шостакович е осакатен. Свободата на въображението му е отнета, музикалният полет в душата му – прекършен. Постепенно личността му се претапя до безволево същество, вълнуващо се единствено от своето оцеляване. А и дори и това е до време.
Беше стигнал до точката, в която презираше собствената си личност почти ежедневно. Трябваше да умре преди години.
Но животът се държи иронично с него и го оставя жив за дълго. Шостакович надживява управници, диригенти, критици и музикални „светила“, които са го дебнели от началото на кариерата му. Много думи, изречени от него, са звучали като смъртната му присъда, но късметът му не го изоставя. Желанието да твори обаче изчезва. Жарта в петолинията изтлява, а музиката губи силата си и се превръща в шум. Поръчков, угоден някому шум.
Какво може да се опълчи срещу шума на времето? Само онази музика, която е вътре в нас – музиката на нашето съществуване, – преобразена от някои хора в истинска музика. Която в хода на десетилетията, ако е достатъчно силна и истинска, за да заглуши шума на времето, се превръща в шепота на историята.
Историята на Шостакович е тъжна и отчайващо актуална. Колкото и да са нищожни опитите ми да се занимавам с изкуство, знам как боли, когато красивото и естетичното бъдат грубо изблъскани в полза на модерното и лесносмилаемото. Изкуството не е създадено, за да обслужва масите. То трябва да ги образова, да ги обогатява и да ги прави по-добри и мислещи хора. Когато тези му функции биват забравени, един огромен облак трайно се настанява над надеждата за по-смислен живот.
Никак не ме изненадва дълбочината, в която Джулиан Барнс е проучил живота на руския композитор. Свършена е огромна работа, вплетени са много подробности и гледни точки и същевременно обективността в текста сякаш е запазена. Не че самите събития не са достатъчно красноречиви. Преди време се насладих на „Папагалът на Флобер“ от същия автор и след това дълго време не можех да оставя „Мадам Бовари“. След „Шумът на времето“ ми се иска да слушам „Катерина Измайлова“ и с тъга да си напомням, че не е задължително да си престъпник, за да бъдеш наказван. Душата и талантът също понасят тежки травми, които невинаги могат да заздравеят.
Припомнете си ревютата за други книги на Джулиан Барнс – на Габи за „Нива на живот“ и на Митко за „Папагалът на Флобер“.
