“Печатарят” е роман, в който е отделено важно място на процеса по физическото сътворяване на една книга, затова някак съвсем естествено ми идва да започна от книжното й тяло. Удобен формат, приятно натежаваща в ръцете, със строг кафяв кант от лявата страна и стилна корица – личи си доброто обгрижване от страна на издателство „Жанет 45“ и това ме настройва да подходя с известна тържественост към романа. Личността на главния герой го предполага още повече.
Не знам колко читатели ще са чували за Яков Крайков, преди да посегнат към “Печатарят” – аз лично не бях и се радвам, че романът припомня за този забравен будител, първият български печатар.
За живота му не се знае почти нищо, освен че е роден в несъществуващото вече село Камена река (в близост до Кюстендил). Вероятно произхожда от свещенически род и изучава печатарския занаят в манастира “Свети Йоаким Осоговски”. През 60-те години на XVI век купува печатарско ателие във Венеция и започва да издава богослужебни книги на български език. Прави ги по-достъпни за широката публика, като добавя жития на светци, тропари, съкратени молитви, апокрифна литература. Допринася и за формирането на новобългарския език.
Авторката Силвия Томова е имала нелеката задача да изгради романа си върху тези оскъдни факти. Без да натоварва с допълнителна информация за епохата, тя сполучливо очертава историческата рамка, в която протича животът на Яков Крайков – дългият залез на Венецианската република, пищният живот на аристокрацията, политическите и обществените тревоги около конфликта с Османската империя.
Избраната от нея форма на двойно повествование протича плавно и задържа вниманието. Една линия разказва за детството на Яков и нелекия му път към призванието, а втора очертава възхода му във Венеция като собственик на печатница. Двете носят различно усещане и атмосфера, но общата нишка е личността на самия Яков, някак отстранена от света, аскетична по вътрешна повеля.
Въпреки че в крайна сметка отхвърля монашеското призвание, за него актът на отпечатване на словото продължава да носи смисъл на богослужение. Читателя има възможност да се докосне до онази празничност, с която е бил белязан целият процес, да се завърне към първичното усещане за изключителното значение на писменото слово.
За съжаление, освен с добрата култура на писане, „Печатарят“ не ме впечатли особено с нещо друго. Респектирана от личността на Яков Крайков, писателката като че ли не успява да изпълни героя си с достатъчно въображение и индивидуалност, и той си остава в тесните граници на един канонизиран образ. Романът не изненадва, не провокира, а през цялото време се движи удобно в жалоните на шаблона. Всичко е предвидимо, думите сякаш са изречени вече много пъти, ситуациите – с лесна за отгатване развръзка.
Диалозите в текста са лишени от живот. Разменят се сковани сухи реплики, които не предават някаква динамика на отношенията между героите, а съобщават или обобщават етапи от действието. От една ситуация се прескача в друга, образите остават статични, без вътрешно развитие.
Очаквах по-смел сюжет, с по-малко декларации и повече действие; по-развита линия по посока на това как са се възприемали книгите, създадени от Яков Крайков, и какво е било реалното отражение на неговото дело върху съвременниците му. Все пак замисълът на „Печатарят“ е похвален и достойно осъществен, и заслужава внимание, особено от страна на младите читатели.
Диалозите, а и образите в тази книга са прекрасно написани, а образът на Яков Крайков няма съвършено нищо общо с написаното от Златарева. Печатарят Крайков е описан като жив, пълнокръвен човек, който търпи развитие, тръгвайки от преписвач, за да се издигне до собственик на ателие във Венеция. Вероятно Златарева е чела съвършено различна книга, щом е видяла някакъв канонизиран образ. Пропуснала е митологичната линия, което вероятно се дължи на настройката й да търси екшън.
Петров
С интерес прочетох опита на Милена Златарова за литературна критика. Като оставим настрани някои моменти от романа, които са описани така сякаш става дума за друга книга, интересно е, че се посочват слабости, които просто не са верни. За щастие, вече излязоха поредица от критични бележки за „Печатарят“ от хора на литературата, които именно подчертават литературните достойнства на този роман. Така че, написаното за липсата на пълнокръвен образ на Яков Крайков е или преднамерена манипулация на бъдещите читатели или говори за липса на каквито и да било качества на литератор на Златарова. Същото се отнася до казаното за диалозите, за сюжета, за това, че всичко било по „шаблон“. Като човек, който цял живот чете, завършил е литература, ще си позволя да кажа лично на Златарова, че това, което тя разбира под „шаблон“ е просто жанрра на класическия исторически роман… Така че, добре е Златарова и всички, които имат претенции да пишат за литература, да се учат повече и да четат повече… Само така може необходимата обща култура да достигне степен, необходима за обективна оценка на едно литературно произведение.