„Някои хора, когато излязат във ваканция, просто искат да отидат до Солткоутс, на четирийсет километра по брега от Глазгоу. Други пък даже и това не искат. Те се задоволяват да си стоят у дома или да гледат как гълъбите и патиците прелитат покрай парка. А трети искат да отидат на Луната. Всичко опира до човешките амбиции“.
Четеш автобиографията на вероятно най-великия жив футболен треньор и си мислиш колко скромно (и на практика неподходящо за успехите) е написана. И накрая последният абзац те удря директно, за да разбереш, че всичко е било просто преструвка. Точно както Манчестър Юнайтед в продължение на 27 години играе привидно спокойно срещу противниците, за да им вземе страха в последните 15 минути на двубоя. Дами и господа, това е сър Алекс Фъргюсън с „Моята автобиография“.
Можете и да не четете книгата линейно – може да опитате да си разпределите главите, посветени на отделните етапи в развитието на „Юнайтед при Фъргюсън“, после за различните ключови играчи, а накрая да се посветите и на разделите с лична насоченост. Съра обаче не ви е позволил – много от секциите в книгата са толкова шантаво и разбъркано написани, че все едно сте в главата на адски умен човек – мисъл след мисъл, идея след идея. Редът не е добре дошъл. Зад скромността обаче видимо се крие истинска гениалност.
Макар и да не следя отблизо футбола вече близо десетина години (а преди това бях като ходеща енциклопедия, честно) и имената от последните няколко сезона да ми бяха почти непознати, страстта, с която Алекс Фъргюсън говори за успехите и неуспехите на тима си, за привличането и разделянето с всеки голям играч – това ме върна много години назад, когато тичайки след топката на площада пред родната ми къща, си сменяхме постоянно имената: днес си Бекъм, утре си Скоулси, ако закъснееш – Солскяер, който дълго време беше тайното оръжие на Фърги за последните минути. Е, за мен винаги си беше заплют Шмайхел.
Няма как обаче четящият да не се подразни лекинко от няколкото „спорни“ ситуации, в които Алекс Фъргюсън е изпадал и опитва да разкаже от собствената си гледна точка – с постоянния скрит замисъл, че е бил прав във всеки един случай. Хубавото е, че се извинява, където е сметнал за нужно. Както подобава на един сър, разбира се.
Подозирам, че със сигурност ще са ви интересни моментите, в които говори за Бербатов, за срещата си с Ангела Меркел, за съперничествата си с Арсен Венгер и Жозе Моуриньо. А със сигурност ще има какво да научите и за управлението на успешен бизнес от биографията на един наистина успешен мениджър на клуб-корпорация.
Но трябва да изживеете тази книга. Вероятно най-страхотният подарък за това лято за всеки, който поне веднъж се е докосвал на магията на „Театъра на мечтите“, та било то и чрез телевизора. Истински алманах по история на съвременния футбол.
