Малко след като бе разбрала, че е влюбена в него, тя вече го мразеше с всичка сила. Мразеше го с разрушителната мощ на истинската любов. Идеше й да го удуши и после да го зарови на място, където червеите са малки и се хранят бавно. Но външно с нищо не показа чувствата си. Тялото й влезе в режим „ооо, я си еби майката“. Тя заклати ханш пренебрежително и с преднамерено тананикане започна да приготвя кафето на провала.
Обожавам книги, които започват достатъчно интелигентно и забавно, че да не усетиш кога си прочел първите 30-ина страници. Още повече ми харесва похватът да опишеш главните герои поотделно, след което така да си завъртиш сюжета, че те да се окажат свързани по най-неочаквания и хитроумен начин. Точно това прави Димитър Коцев-Шошо в новия си роман „Скарида“ (изд. „Обсидиан“).
Познавам този автор задочно и по-скоро като режисьор на един от хубавите български филми „Лора от сутрин до вечер“. В последствие разбрах, че филмът е заснет по едноименния роман. Книгата е написана от същия режисьор, но така и не я прочетох. Обещавам да се поправя в близко бъдеще. А сега нека се върнем към „Скарида“ и главните герои в тази творба.
Дива Мила е млада, красива и зеленоока. Практикува една от най-древните професии в света. Не, не е жрица на любовта, а врачка. При това от онези, които предричат успешно повечето неща.
Бор е млад, неуверен, отскоро безработен рекламист, който е влюбен в дъщерята на Асистента. Асистента е бивш студент от Библиотекарския институт, в последствие работник в дирекция „Държавни архиви“, извлякъл най-полезното за себе си от тази дейност, а понастоящем – мафиотски бос, който вдъхва страхопочитание и боготвори жена си. Той хич не одобрява Бор за своята дъщеря Ася:
Ето го и него. Приседнал на бордюра в стойка на рок звезда, без да е такъв. Олицетворение на пълната липса на рационален фокус в живота. Настоящ романтик и бъдещ неудачник. Бор.
И сега, както се досещате, Коцев събира тези трима индивиди (Дива Мила, Бор и Асистента) в едно шеметно интелектуално кълбо, наречено литература. При това от онази, хубавата литература – с огромни дози ирония към обществения живот в милата ни родина.
Ето защо се налагаше използването на сътрудници сред населението. Къде со кротце, къде со благо, къде со малце кьотек, Държавна сигурност убеждаваше разни граждани да сътрудничат на исполинското дело. Измисляха им се агентурни имена – Димитър, Ангел, Северов, – все първи или фамилни имена, които имаха за цел да объркват врага и да скриват истинската самоличност на доносниците. Обектите на техните доноси обаче бяха друга категория хора. Това най-често бяха онези, които не искаха докрай да повярват на мащабната реклама на комунизма.
Бор започва да работи за бащата на гаджето си, да присъства на важни срещи в ресторант „Гранде да Лавера“ и успява дори да изяде зверски тупаник за добре дошъл в сферата на мафиотите – всичко по реда си, както се казва. Обаче предстоящата голяма и важна сделка е заплашена от провал. Все по-малко млади хора си купуват наркотици. Какъв ли е възможният изход от тази ситуация, който отново да върне Асистента в играта на големите акули и накрая всички да са доволни?
Учудващо, именно Бор предлага ключовата схема, така че пазарът да не пострада, а печалбите дори да се увеличат. От загубеняк и безнадежден случай той внезапно се превръща в генератор на най-важната идея, в център на вниманието и човек, вдъхващ респект. Ала как ще се развият нещата след това и защо всъщност книгата се казва „Скарида“, не мисля да ви разкривам. :)
„Скарида“ е роман-сатира, осмиваща на високо, ама много високо интелектуално и стилистично ниво както агентите от Държавна сигурност, така и комунизма, наред с още много други типични БГ хора/обстоятелства.
Книгата ми хареса много, защото отстрелва от упор онази част на грозната българска действителност, от която можем само дружно да се срамуваме с наведени глави. Казано с други думи, „Скарида“ е една актуална и добре написана съвременна история. Изчетох романа с удоволствие и се сещам за поне няколко души, на които бих го препоръчала. Адмирирам дълбоко всеки подобен тип родна качествена литература, която ни припомня с точната доза хумор и пародия как се случват нещата в тази държава и защо понякога сами сме си виновни за последствията.
Държа също да отбележа, че „Скарида“ е сред номинираните заглавия за награда „Хеликон“ в категорията „Съвременна българска художествена проза“. Дали и този път предстои филмова адаптация, все още не се знае, но аз предричам успех както на книгата, така и на една евентуална екранизация по нея.
Трябва да има повече книги като „Скарида“, които с помощта на словесни плесници рязко да ни свалят на земята, да ни разсмиват до сълзи и не на последно място – да ни напомнят истината. Да, тази истина невинаги е лицеприятна, но пък си е нашата истина. И Коцев ни я разказва безупречно. Убедете се сами.
