Корица: Живко Петров
Почти век „Аламут“ на Владимир Бартол е вдъхновение за редица творци, сред които и Уилям Бъроуз за „Голият обяд“ и Патрис Дезиле за видеоигрите „Assassin’s Creed“. Въведението на романа показва четиринадесетгодишната Халима, която е доведена току-що в крепостта Аламут и обучението й започва почти веднага. Вижте още в откъса, предоставен от издателство „Парадокс“.
Закуската беше в продълговата трапезария. Всяко от момичетата имаше собствено място и Халима ги преброи двайсет и четири заедно със себе си. Сложиха я да седне откъм горния край, до Мириям.
Тя я попита:
– Какво си учила досега?
– Мога да шия и бродирам, мога и да готвя.
– А как стоят нещата с писането и четенето?
– Мога да чета малко.
– Това трябва да се поправи. А с поезията как си?
– Това не съм го учила.
– Ето, всичко това и много други неща ще трябва да научиш при нас.
– Хубаво – каза весело Халима. – Винаги съм искала да науча нещо.
– Трябва да знаеш, че тук много държим на учението и трябва да се придържаш строго към реда. И още нещо те предупреждавам: не разпитвай за неща, които не се отнасят до учебните предмети.
Днес Мириям се стори на Халима много по-сериозна и строга, отколкото вчера. Но все пак усещаше, че е добронамерена и я обича.
– Ще те слушам за всичко и ще се старая да направя точно така, както искаш – отвърна момичето.
Чувстваше, че Мириям има по-важна роля от другите. Беше ѝ любопитно, но не биваше да пита! За закуска пиха мляко и сладки от сушени плодове с мед. Накрая всяка изяде по един портокал.
След закуската започна учението. Отидоха в стъклената зала с басейна, на която Халима толкова се удиви предишния ден. Седнаха на възглавници и всяка сложи черна дъсчица върху повдигнатите си колене. Подготвиха калемите и зачакаха. Мириям показа на Халима нейното място и ѝ даде един набор за писане:
– Гледай как го държат другите, макар че още не умееш да пишеш. По-късно аз ще ти покажа, засега само се опитай да свикнеш с дъсчицата и калема.
След това отиде до входа и удари с дървено чукче по дъската, която висеше на стената. В залата влезе черен великан с дебела книга в ръце. Беше облечен в къси раирани шалвари и роба, стигаща до земята. На краката си имаше прости сандали, а главата му беше обвита в тънък червен тюрбан. Той седна на дюшека, подготвен за него, с лице към девойките и каза:
– Днес, мои малки гълъбици, ще продължим с откъси от Корана – при тези думи набожно докосна книгата с чело, – в които Пророкът ни говори за радостите след смъртта и блаженствата на рая. Сред вас виждам нова млада ученичка, с остър поглед, жадна за знания и привлекателна за духа. За да не ѝ убегне нито капка от мъдростта и светото знание, нека Фатима, проницателна и разумна, ни повтори и разтълкува онова, което грижовният градинар Ади досега е успял да посади и възрасти в сърцата ви.
Да, това наистина беше Ади, който вчера я доведе в тези градини! Халима го позна веднага по гласа. През цялото време ѝ идваше да се засмее, но успяваше да се сдържи.
Фатима повдигна красивата си закръглена брадичка към учителя и започна да рецитира със сладък, почти напевен глас:
– В петнайсета сура, в стихове от четиридесет и пети до четиридесет и осми, четем: „Богобоязливите ще бъдат сред градини и извори. Влезте там с мир, с безопасност! И ще премахнем от сърцата им всяка омраза, братя на престоли един срещу друг. Не ще ги засегне там умора и не ще бъдат оттам изведени…“.
Ади я похвали. След това тя рецитира наизуст някои други места. Когато завърши, Ади каза на Халима:
– Чу ли, малка сърничке, скоклива и жадна за наука, бисерите, дето изрече твоята другарка и по-мъдра сестра, които аз посях с вещина и духовна дълбочина в сърцата на нашите красиви хурии и които дадоха прекрасни кълнове? Сега остави далеч детските мисли на сърцето си и слушай мъдростта на светото знание, която ще ти открия, за да имаш радост и щастие в отвъдния живот.
След това започна бавно да рецитира, дума по дума, нова глава от Корана. Калемите скърцаха по дъсчиците за писане. Устните на момичетата тихо повтаряха онова, което ръцете им записваха.
Часът свърши и Халима си отдъхна. Всичко ѝ се струваше смешно и някак чудно, като че ли не беше истинско. Ади стана, три пъти уважително докосна книгата с чело и каза:
– Момичета мои, красиви и прилежни, газелки скокливи, за днес стига толкова мъдрост и учение. Онова, което чухте и старателно записахте, сега в паметта си запишете и добре го научете. А заедно с това и новата си другарка, таз красива гургулица, на свята наука научете и невежеството ѝ в знание превърнете.
Усмихна се и като показа ред блестящи зъби, хвърли мъдър поглед към момичетата и тържествено напусна залата. Едва Ади излезе и Халима избухна в силен смях, към който се присъединиха и другите момичета. Само Мириям беше сериозна:
– Никога повече недей да се присмиваш на Ади, Халима. Може би в началото наистина изглежда малко странен, но има златно сърце и би направил всичко за нас. Знае много науки, познава Корана, както и науките за този свят, вещ е в поезията и красноречието, а арабската и пехлевийската граматика са му добре познати. Дори Сеидуна му има голямо доверие.
Халима сведе поглед. Засрами се. Но Мириям я погали по лицето и добави:
– Няма нищо лошо, че се засмя. Но сега знаеш и в бъдеще ще се държиш по-добре.
Кимна с глава и отиде заедно с девойките да се забавляват в градината.
Още за любопитната история около „Аламут“ на Владимир Бартол можете да научите и в блога на издателство „Парадокс“.
