Разумно и здравословно ли е темата за смъртта в литературата за младежи да бъде толкова широко застъпена? Спорът “за” и “против” едва ли някога ще затихне. Шиан Кейн ни представя своята позиция в публикация за Тhe Guardian.
Шиан Кейн
Болезнено обсебена ли е литературата за млади читатели от смъртта? Или книгите са перфектният начин за юношите да се сблъскат с проблемите и въпросите от света на “по-големите”? Тийнейджърите, подобно на възрастните, имат нужда да разсъждават за болката, страха, смъртта, злото – теми, от които няма как да се избяга и които трябва да се осмислят, за да се преодолеят поне в някаква степен. Без значение от възрастта си, когато е готов, човек мисли за края и е подвластен на палитра от чувства. И струва ми се, няма по-верен помощник и съветник в трудните мигове, изпълнени с терзания, от една добре написана книга, която вълнува. И още: книгите от новопоявилия се жанр sick-lit целят не просто да покажат смъртта, а да разкажат защо животът е безценен и защо няма време за губене.
От “Вината в нашите звезди” на Джон Грийн до “Споделен живот” на Джоди Пико възрастните безспир обсъждат дали младите хора трябва да четат книги, в които основна тема е смъртта.
Wall Street Journal публикува статия, която ни убеждава, че янг адълт литературата е станала прекалено мрачна и “създаваща ужасна представа за същността на живота”. Като отговор, авторката на романи за младежи Морийн Джонсън, пуска хаштаг #YAsaves, за да направи списък на книгите и авторите, които са променили живота на младите си читатели. Само за няколко часа тя събира 15 000 отговора, а хаштагът се превръща в място за препоръчване на книги, които помагат за справяне с тежки ситуации и за решаване на трудни въпроси.
Писателят Джей Ашър казва за Guardian: “Смъртта в янг адълт романите най-често е представена, за да бъде средство за обсъждане на проблемите и въпросите, които хората на тази възраст имат.” Смъртта не ужасява тийнейджърите повече, отколкото всеки средностатистически възрастен читател. Криминалните романи, изобилстващи от убийства и кръв, са изключително популярни сред възрастна публика, но никой не коментира дали е морално и какви са последствията от подобни четива. Янг адълт литературата обаче е далеч по-изобретателна в начините на представяне на смъртта: романтични перипетии с немъртви; чудовища, които въплъщават човешките страхове; тийнейджъри, изживяващи смъртта си отново и отново.
Книги като “Вината в нашите звезди” (Джон Грийн) и “Преди да умра” на Джени Даунам разглеждат проблемите и емоциите, които заобикалят неизлечимо болните. Грийн и Даунам успяват за завладеят сърцата на своите читатели заради искреността, с която пишат. Техните герои са като всички останали. Те се колебаят, търсят себе си, влюбват се и живеят като всеки обикновен млад човек, но с разликата, че им е отредено по-малко време.
“Часът на чудовището” на Патрик Нес и “Споделен живот” на Джоди Пико изключително умело представят конфликта: да обичаш някого и в същото време да искаш той да умре.
Темата за връзката между смъртта и вечната любов, застъпена в “Здрач” преосмисля класическия готически роман. Колкото по-студен и по-мъртъв, толкова по-добре. От друга страна, в романи като “Ш-ш-шт!” на Бека Фицпатрик и “Паднали ангели” на Лорън Кейт, главни герои са ангелите – божествена, безсмъртна алтернатива на мрачните кръвопийци на Майер. Преди “Топли тела” на Айзък Мериън кой би си помислил, че зомбитата могат да са романтични?
“Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак и “Tinder” на Сали Гарднър са книги, в които смъртта е персонализирана и демистифицирана, което до някаква степен плаши читателя, но също го успокоява.
При други автори смъртта е представена като неизбежна в сюжета: главният герой умира още в началото на романа. Няколко примера: историята в “Очи от рая” на Алис Сиболд е разказана от момиче, което наблюдава семейството си от отвъдното; в “Моят Свети Валентин” на Лорън Оливър главната героиня изживява смъртта си отново и отново, за да достигне до истинския смисъл и да разгадае мистерията колко смъртта си; “Да остана ли?” на Гейл Форман ни предлага същия тип съзерцаващ герой – Мия, която стои между живота и смъртта след автомобилна катастрофа, при която е загинало цялото й семейство.
Джей Ашър превръща самоубийството в загадка в романа си “13 причини защо”. Приживе, мъртвата Хана Бейкър, е 
събрала тринайсет касети, адресирани до тринайсет души от нейното обкръжение. В тези записи Хана разказва за тринайсет причини, които са я тласнали да вземе решението да сложи край на живота си. В “Suicide Notes” Майкъл Томас Форд използва хумор, за да изследва емоциите след неуспешен опит за самоубийство.
Убийства в американски училища са тема на стойностни книги като “Nineteen Minutes” на Джоди Пико и черната комедия на ДБС Пиер (Питър Финли) “Бог Върнан Литъл”.
Нормално е родителите да са загрижени какво четат децата им, да ги защитават и пазят. Важно е да се разбере, че четенето на книги за смъртта не създава автоматично желание да умреш. Освен това книгите за самоубийство не оправдават и не подканят към самия акт. Не може да се постави възрастова граница на способността да се прави разлика между фикция и реалност или на по-доброто справяне с емоции. Нашите страхове, импулси и проблеми са индивидуални. Така че да се приеме, че цялата янг адълт аудитория не е в състояние да се справи с идеята за смъртта, е прибързано и необосновано.
Младежите също са хора. Сблъскват се със смъртта. Да лишаваме младите читателите от търсене (и намиране) на утеха в литературата е единствено успокоение за тези, които имат власт да отказват това право на децата си. Дали истински тъгуват или са любопитни за смъртта (или живота), младите хора имат нужда от увереност, че не са единствените в света, които се терзаят; че независимо какво чувстват не е невъобразимо някой друг (истински или измислен) да е чувствал същото.
превод: Цветомира Дукова
