Сборникът с проза на Петя Александрова „Смокиново момиче“ (изд. „Слово“) включва освен едноименната повест и девет разказа, но гласът на „плодовото“ момиче звучи и в тях, така че ги възприех като едно цяло.
12-годишната Фира живее в крайна махала в малък град, в малка стара къща, в средата на миналия век. Семейството е съвсем обикновено и мечтае за строежа на собствена къща. Всичко е подчинено на тази мисъл и възможности за странични разходи и глезотии няма. Отруден баща, който „в затвора влиза, но не и в устата на хората“. Майка, която се разкъсва между работата и домакинските задължения, което не й оставя време да общува спокойно с дъщеря си. Разговорите им са предимно еднопосочни, назидателни и укорителни. По-малкото дете, Христо, така и не срещаме, защото той е изпратен на село при баба си.
Фира се лута между отиващото си детство, с което не иска да се разделя, и настъпващото съзряване, което е едновременно обещаващо и плашещо. Заедно с нея преживях първите й любовни терзания, създаването на нови приятелства, разочарованията от света на възрастните, безброй детински щуротии, недоволството от променящото се тяло. А защо е смокиново момиче, ще оставя сами да разберете, но няма да скрия, че определението е хем много точно, хем символично.
Обикновено разказите за отдавна отминалото детство го идеализират, спомените са пропити от носталгия и убеденост, че тогава всичко е било по-просто и като деца сме били истински щастливи. За Фира не е точно така. Тя не е забравила постоянното пестене, вехтите дрехи, несекващите укори на строгата си майка, лицемерието на съседа доктор Васев, вечно неутоленото желание за притежаване на съвсем обикновени неща. Тази честност на авторката много ми допадна.
Книгата е с безспорна емоционална стойност за по-възрастните читатели, на които детството на Фира ще се стори до болка познато, лично изживяно. С искрено съжаление си мисля, че вероятно за днешните деца то няма да е толкова атрактивно. На тях им липсва контекста, представата за тогавашните обстоятелства и отношения. Все пак не губя надежда, че лиричният и откровен стил на Петя Александрова ще привлече по-любопитните и упоритите от тях. Непознатите думи и непривичните за съвременните деца отношения от онова време пък са удобен повод за разговор с родителите, бабите, дядовците. Все пак нека не забравяме, че детските книги не са само за забавление. Те са и повод за разговори, начин за опознаване и разбиране на миналото и хората.
Петя Александрова е автор и на книгата със стихове „Може би съм рибка, мамо?“, която е номинирана в наградата “Бисерче вълшебно” 2014 и можете да я подкрепите в надпреварата до 30.04.2014 г.!
Текстът е публикуван първо в сайта „Детски книги“.
