Софи Бехарано де Голдберг е родена в Мексико Сити, но е с български и турски корени. Тя има родствена връзка с писателя от български произход Елиас Канети, носител на Нобелова награда за литература, който е братовчед на баба ѝ. „Морската градина“ (изд. „Лемур“, преводач: Рада Ганкова) е носталгичен и вдъхновяващ роман за едно семейство, което се бори за своето оцеляване и копнее отново да се събере… Макар и в нова родина, защото понякога семействата се превръщат в крепости, които нито войната, нито раздялата, могат да разрушат. Книгата е базирана на спомените на Алберто – нейният баща – и започва с неговото безгрижно детство във варненската морска градина. След това обхваща период, в който семейството е намерило убежище при различни семейства в Шумен, Преслав и близките села. В откровен разговор за „Аз чета“ авторката на „Морската градина“ споделя за своите български корени, за силата на паметта и за добротата, която спасява поколения.
През месец май, проведохте доста успешно турне из България. Какви са вашите впечатления от българските читатели?
Върнах се много развълнувана и дори малко нервна, когато видях как читателите са приели тази история, бях дълбоко трогната от техния ентусиазъм. Да усетя енергията и обичта им при всяка среща, беше наистина специално за мен. Беше като да се събера отново със стари приятели, които наистина ме чакаха цяла вечност. Чувствах, че читателите отвориха сърцата си за мен и това ми носи голямо удовлетворение, защото историята е написана с отворено сърце.
В тази връзка, когато говорим за общуване с читатели, какъв е най-неочакваният коментар, който сте получавали от читател?
Получих толкова много знаци на обич, като пресни рози, бродирани платове, книги на български език и много смислени подаръци. Но що се отнася до коментарите, мога от откроя разговора ми с г-н Димитър Радев, когото срещнах на представянето във Варна – син на най-добрия приятел на дядо ми Ефраим от „Търговската академия“. Той ми разказа истории, които ме изпълниха с гордост. Например, че едни от първите химикалки, пристигнали в България, са били донесени от дядо ми като подарък при едно от посещенията му през 60-те години на миналия век и че Димитър все още цени този предмет със същата обич, която баща му е изпитвал към дядо ми. Така че, научаването на неща за семейството ми, но от тази страна на историята, беше като запълване на останалите празнини. Сега съм завършена.
Публиката тук ви приема много радушно, а и надявам се, че вие също се чувствате добре в България. Разкажете на читателите на „Аз чета“ за личната ви и семейна връзка, която споделяте с нашата страна.
Е, България е в кръвта ми! Моите предци са дошли в България от Испания, от град Бехар, след прогонването на евреите от католическите монарси, откъдето идва и фамилията Бехарано. Баба ми и дядо ми и баща ми са били спасени по време на войната, а през 1948 г. емигрират в Мексико. Израснах, ядейки гювеч, чувайки думи като целувки и пчела, и вдишвайки парфюмите с аромат на роза на баба ми. Връзката ми е мрежа от благодарност, принадлежност, идентичност и много, много любов към тази земя.
Историята на книгата е вдъхновена от истински събития. Според вас, по-лесно ли е да разкажеш в роман истинска история или такава, която е изцяло художествена измислица?
Току-що завърших писането на художествен роман и след като написах „Морската градина“ и предишния си роман „Луните на Истанбул“, и двата базирани на реални събития, ми беше по-лесно да разказвам истински истории. Може би и в двата случая, защото те са моите семейни истории и са вкоренени в моето ДНК, а описването на емоциите беше като да се потопя дълбоко в чувствата си и да ги изразя с думи с голяма честност. В художествената литература, като автор, имам свободата да си представям, да правя с героите си каквото си поискам, да им се случи всичко. Може би вариантите са толкова много, че всяко решение променя хода на сюжета и това ме накара да се замисля внимателно какво би се случило с всеки герой, докато работех по последния роман.
Създали сте роман, в който спомените са поставени в контекста на исторически събития, можете ли да разкажете повече за процеса на изследване и сближаване на емоционалното и фактологичното?
Въпреки че баба ми и баща ми ми бяха разказвали историята многократно, ми отне три години да я напиша, защото се заех да чета всичко, което можех за българската история, историята на царете, пълни томове за Втората световна война и да гледам всички възможни документални филми. Исках да предоставя важни подробности, а също и ясно да разбера атмосферата и контекста на периода. Затова преплетох исторически факти, изпълнени с важни дати и имена, с емоциите на 6-годишния ми баща, който с този наивен поглед наблюдаваше как се развива войната. За целта водих безкрайни разговори с баща ми, но не за да може той да ми каже какво се е случило – знам тези случки от дете – а за да може той да ми каже какво е чувствал, когато всичко това се е случило. Това бяха моменти с него, които много ценя и които ми помогнаха да разкажа историята от детска гледна точка.
Страхувахте ли се, че ще „обидите“ историята, като добавите и някои художествени елементи?
Никога не съм се страхувала, защото това, което исках да направя с „Морската градина“, беше именно да почета, изразя благодарност, да похваля и да вдъхновя, основавайки се на действията на българския народ.
Един от любимите ми цитати от книгата е “Нима не сме научили нищо? Сърца, направени от стомана. Колко войни трябва да преживеем, за да си научим урока, колко геноцида и безсмислени битки, колко изгнания, за да почувстваме онази празнота – как да се молим, за да не усетим липсата на Бога?”. В светлината на случващото се в в Украйна, ивицата Газа и Судан, „Морската градина” наистина ми се струва един от важните романи, за които да говорим. Коя е най-важната стъпка, която като общество и като индивиди, трябва да предприемем, за да не повтаряме грешките на миналото?
Това е най-важният въпрос, защото именно това е посланието, което се опитах да оставя на всеки читател. Искам, след като завършат тази книга, те да осъзнаят, че ние, като човечество, трябва да започнем да виждаме всички наши прилики и да се учим от различията си, за да се обогатяваме взаимно. Вместо да се фокусираме върху различията в религията, цвета на кожата, културата или начина на мислене, трябва да разберем, че човечеството е ЕДНО и като цяло трябва да се отнасяме добре един към друг, да си помагаме и да се обичаме. Народът на България показа, че това е възможно, че състраданието и добротата съществуват. Техният пример като общество е повод за гордост.
На френския режисьор Франсоа̀ Рола̀н Трюфо̀ се приписва репликата, че не съществува такова нещо като антивоенен филм. Можем ли обаче да споделим, че „Морската градина” е една антивоенна книга? И ако да, то с какви усещания и убеждения искате читателите да останат, когато прочетат и последното изречение от нея?
Повече от това да говори за битки или велики дела, „Морската градина“ говори за интимните белези, които насилието оставя върху отделните хора и семействата. Ако има нещо антивоенно в това, то е защото ни напомня какво губим във всяка война и колко е трудно да станем отново хора след това. Надявам се, че читателите ще останат с убеждението, че истинската победа се крие в избора на живота, паметта и състраданието пред повтарянето на грешките от миналото.
От дистанцията на времето, сега когато виждате „Морската градина” и през очите на нейните читатели, бихте ли променили или пренаписали момент от нея?
Не бих променила нито една буква, защото написаното от мен беше искрено. Това чувствах, когато се приех като дъщеря на оцелял от Холокоста. Страдах, докато пишех, и оставих чувствата си във всяка дума.
Единствено бих добавила още няколко глави като епилог за моменти, които ме белязаха по време на посещението ми в България. Първият, срещата ми с цар Симеон, означаваше да мога да благодаря, като дъщеря на спасения, син на спасителя, за факта, че аз, децата ми и внуците ми сме живи, защото когато народът на България спаси моето семейство, те не знаеха, че спасяват поколения след войната. Друг много важен момент беше срещата с г-жа Данче, дъщеря на г-н Денев, които са помогнали на моите баба и дядо по време на войната. Определено това е моментът, който най-много беляза живота ми. И накрая, намирането на тавана, където живееше семейството ми след войната във Варна, и срещата с Юлия Костова и дъщеря ѝ, които ми позволиха да опозная мястото, за което баща ми ми е разказвал толкова много пъти. Тези преживявания ще се появят в следващото издание на книгата на испански, английски и български език, за да мога да ги споделя с моите читатели.
И тъй като „Аз чета“ се чете и от много млади хора, които тепърва започват своето пътуване като разказвачи на истории, какъв съвет бихте дали на онези, които тепърва ще създават книги?
Не се страхувайте да пишете и да изразявате най-съкровените и истински емоции. Пишете с разбирането, че никой няма да го прочете, без да съдите, без да се притеснявате какво ще кажат другите. Приберете тези писания в чекмедже и ги оставете да отлежат. След това ги прочетете отново, без емоцията на момента, и тогава решете дали си струва и дали сте готови другите да ги прочетат, но не спирайте да пишете.
Може да поръчате „Морската градина“ от Ozone.bg.
Прочети още:
11 откъса от „Морската градина“, които разкриват белезите на войната
