„Сега ти си мъжът в къщата, Алберто.“
Това са думите, които Ефраим казва на сина си Алберто, преди да бъде отведен в трудов лагер през една мразовита сутрин на 1941 година. Алберто няма и пет години, а брат му Саломон се е родил съвсем наскоро. През следващите повече от три години, до промените, които настъпват в България след 9 септември 1944 г., София трябва да се грижи сама за двете си рожби – далеч от семейния дом във Варна, от който тримата са прокудени, и в компанията на разяждащата я тъга по нейната собствена майка и други нейни роднини, които напускат България преди избухването на Втората световна война и се установяват от другата страна на Атлантическия океан, в Мексико.
Ще мине цяло десетилетие, преди разделеното семейство да се събере отново в своята нова родина. След това ще се изтърколи още едно десетилетие и там, в Мексико, ще се роди Софи, дъщеря на Алберто и внучка на Ефраим и София. А шест десетилетия по-късно Софи Бехарано де Голдберг ще разкаже историята на баща си, баба си и дядо си в биографичния роман El jardín del mar – нейното обяснение в любов към България и българския народ като цяло, както и специално към Варна и нейната Морска градина.
Преди дни книгата излезе и на български със заглавие „Морската градина“ (изд. „Лемур“) в превод от испански на Рада Ганкова. Българското издание включва два предговора – от авторката и от преводачката, наред със снимки от семейния архив на писателката.
Имам привилегията да бъда един от първите читатели на „Морската градина“. Ето защо мога да ви уверя, че иде реч за докосваща творба, съчетаваща елементи на исторически роман и мемоар. Книгата предлага интересен сюжет, разгръщащ се основно в България през 30-те и 40-те години на 20. век. Историята е поднесена увлекателно с помощта на пъстър език, разкриващ усета на авторката към меката сила на думите, които, подбрани удачно, помагат на читателя да се потопи в атмосферата на една различна епоха, която оставя незаличим отпечатък върху живота на главните герои и техните наследници. А философските разсъждения на авторката, вмъкнати на правилните места в текста, дават обилна храна за размисъл – за конфликтите, заложени изначално в човешката душа, за вечната битка между доброто и злото, за белезите на войната, за паметта и забравата, за свободата и подчинението, за опитите за физическо и душевно бягство, за познаването на семейната история като средство за осмисляне на исторически събития, които иначе биха ни се стрували абстрактни и далечни. Софи Бехарано де Голдберг пише толкова топло, че дори когато описва мрачни сцени, от думите ѝ струи обич към Човека и вяра в неговата сила да се бори за оцеляването си и да подхранва надеждата си за по-добро бъдеще дори насред най-непрогледната тъма и най-невъобразимата варварщина.
Отдолу ви представям подбрани от мен откъси от „Морската градина“, които, надявам се, ще ви подтикнат да прочетете тази книга.
За най-заинтригуваните има бонус: Софи Бехарано де Голдберг пристига в България за премиерата на българското издание на своя роман. В три поредни дни тя ще се срещне с читателите в София (15 май), Шумен (16 май) и Варна (17 май). С нея ще бъде и Рада Ганкова, преводачката на романа.
„Ефраим […] отказваше да изпадне в […] състояние на отричане от самоуважение и загуба на достойнство. Той щеше да разкаже своята история. Когато всичко това свърши. Далеч, далеч от този ад щеше да я разкаже. Щеше да устои на мълчанието, на лишенията, на глада. Щеше да издържи на мразовитите нощи. На носталгията, заседнала в гърлото му. Буреносното желание да се върне по вече извървяното. Нищо друго не можеше да направи. Беше задължил сам себе си да оцелее. Да оцелее, за да разкаже. Всичко, за да разкаже историята си.“
Имаше премного време за размишления. Между два удара по камъка, пукнатина след пукнатина; и от цепнатините сякаш бликаха съмнения. Ефраим се питаше как бе възможно човекът, който се ражда, за да обича и да бъде щастлив, да се научи да мрази и да пропъжда първичните чувства от душата си. Недоумението го измъчваше при всеки удар на кирката върху канарата. Как бе възможно да изпитваш удоволствие от това да унищожаваш човешкото в другия? Ефраим, доколкото беше по силите му, се стараеше да поддържа психическото и емоционалното си здраве. Той знаеше, че ако ги загуби, ще загуби всичко; дори ако един ден бъдат освободени, дори войната да свърши, дори да успее да избяга, той нямаше да бъде свободен, защото това, което щеше да се втъче в паметта и в душата му в моментите на слабост, щеше да се превърне в оковите, които завинаги щяха да прекъснат полета на живота.
Спомням си, че веднъж майка се сдоби с един картоф. Сигурно е било на черния пазар. Предполагам, че се е пазарила, за да се прибере вкъщи с така ценната храна. Един картоф трябваше да се раздели на три. Щеше да има едно парче за брат ми Саломон, едно за мама и едно за мен. Това може би щеше да бъде достатъчно, за да залъже глада до следващия ден. Спомням си, че това усещане за празнота, която не може да бъде заситена, ни държеше будни през нощта и понякога предпочитах да отстъпя своята дажба на брат ми, та да не го слушам как реве.
„Не ми се яде, мамо, наистина, дай го на брат ми.“ Тя виждаше глада в очите ми, знаеше, че лъжа. Погледът ми търсеше в нейния одобрение, разрешение да спазвам пост, преживян вече толкова пъти. И тя не можеше да понася плача на гладното малко дете. Нерядко се случваше тя самата да каже, че не е гладна, за да се заситим ние малко повече, ако човек въобще можеше да използва тази дума при подобни обстоятелства. Гладът беше вълкът, който безчинстваше край нас, дебнеше ни, неизменно ни причакваше, за да ни сграбчи с подлите си лапи.
Майка никога нямаше да забрави този жест, който на моята крехка възраст произтичаше от невинност, от едно кътче в мен, което таеше думите на баща ми, когато го отведоха: „Сега ти си мъжът в къщата“, кътче на голяма отговорност […] Минаха години, много години, и дори на смъртния си одър тя все разказваше тази история, продължаваше да говори за това как аз, нейното дете, съм казал, че не съм гладен.
Щяхме да се изправим рамо до рамо с натежалата тишина и блуждаещите мисли. Нямаше да приемем онези мъже, онези, от които се страхувахме, есесовците, които, след доста практика, говореха свободно езика на хората. Послушни, обучени плъхове, прилагащи усвоените до съвършенство хватки, на които са били обучени, дресирани животни, като тези в цирковете, които щях да срещна години по-късно в Мексико. Вълци мършояди, всички те, синеоки вълци с ослепително бяла кожа. Животни, изпълнени с чувство на превъзходство, но все пак животни; така щяха да ги видят детските ми очи, така щях да ги запомня завинаги […]
Изпълнени с омраза вълци, така им е било наредено, отново и отново им е било повтаряно: „Вие сте по-висши и това ви дава право да преследвате, подчинявате и изтребвате „низшите раси“. Имаха оръжия като бивни, бяха неизменно готови да ги забият в плътта на „врага“. Животни, тренирани да изпълняват дълга си към една висша раса. Всички те палачи. Оцапани от кръв и смърт, от агония и от престъпление без наказание. Предатели на човечеството, абсолютно лишени от най-елементарно чувство за милост.
Способни да целунат децата си по челото, когато се приберат у дома, с омърсени от смъртта ръце, след като са убили от упор толкова деца като техните собствени. Деца с невинен поглед. Да не оставят никого да плаче над гробовете им. Нито пък да оставят гробове. Огромен гроб за всички, един-единствен, в който вече се е изгубила бройката, същият дори за тези, които все още дишат и молят за милост сред разлагащите се тела. Един, докато не погинат, докато не свършат мъките. Един. Един и никой да скърби, да оплаква мъртвите. Нямаше да остане никой.
Войната е такава, тя забива подлите си куки, докато не изкорми, докато не раздере и не разкъса, докато не съсипе и не притисне, докато не лиши и не унижи. Докато не постави под въпрос съществуването и вярата.
Колко ли голямо е било бремето върху плещите на баща ми! Освен че се опитваше да успокои мама, имаше и свои обсесии, които жестоко го тормозеха. Понякога го връхлитаха собствените му демони. Изпълваха нощите му със стъпки от нозе, обути в черни, добре лъснати ботуши. Отекването им караше зениците му да се замъгляват, макар и покрити от уморени клепачи, а армия от сенки кръстосваше край постелята му и обсаждаше съня му. Той, подобно на много евреи в България, беше оцелял, беше се спасил и беше решил да запази спомена за онова, което другите искаха да забравят. Беше жертва, не екзекутор, и въпреки това го преследваше вина, вината, че е бил пощаден, че не е могъл да помогне на онези, които са били обречени на гибел. Вина, че е имал щастието да съхрани живота си, и това е било своеобразно предателство към народа му. Години по-късно татко прочете разказа на писателя Цви Айзенман „Нощна стража“. В едно-единствено изречение от творбата си авторът бе успял да улови и изрази ясно чувствата, които баща ми бе изпитал в деня на своето освобождаване: „Струваше му се, че по погрешка е жив и ще трябва да плати дълг, който е останал неплатен“. Татко трябваше да се помири със себе си, с неизвестността, към която му предстоеше да пристъпи. Щеше да му се наложи да се справи със собствените си морални дилеми, със самовнушената вина; щеше да му се наложи да надвие усещането, че нищо от това, което е сторил до този момент, не е било достатъчно добро, та да заслужи да оцелее. Усърдно щеше да се труди, за да намери щастие след преживяното.
Осквернени, заприличали на скелети голи тела, натрупани на стръмни камари, където умират човекът, талантът, културата и мисълта. Всичко това се случваше, докато дечицата се плацикаха в морето, без да знаят, че осиротели след терора, ще носят в себе си рана толкова дълбока, че ще ги лиши завинаги от невинността им, а спомените и загубите ще ги парализират. Че едно ухание, образ или звук ще има силата да ги върне към миналото, към опасността, към чувството на тревога, от което никога няма да могат да се отърват. Че завинаги ще бъдат жертви и ще изпитват вината на оцелелия, вина, че са живи. Че съблазънта на отмъщението ще ги завладява понякога, но че в крайна сметка ще стигнат до заключението, че отмъщението не дава свобода, а само поддържа омразата, а омразата не е това, което биха искали да оставят като наследство. Макар лишени от всичко, въпреки яростта, че са преживели такава несправедливост и че носят психологически рани, значително по-дълбоки от физическите, те пак щяха да изберат надеждата и прошката.
Всевъзможни случаи на масови убийства са част от миналото на човешкия род още от Стария завет. Ще успеем ли някога да се отървем от ангела изтребител, вселил се дълбоко в душата на човечеството?
На 2 септември краят на войната бил обявен официално. Започнал мир. Шест години и един ден, преди заповедите за омраза и расово прочистване да отстъпят. Имаше такива, които благодариха на Бога, такива, които бяха престанали да вярват в неговата святост и величие, такива, които в крайна сметка отново щяха да се помирят с Всевишния – все пак бяха оцелели. Сега започваха свидетелствата. Сега започваха самоубийствените кошмари. Да търпиш спомените, картините на собственото си страдание и това на другите. Сега умът щеше да бъде вражеският куршум, който руши и смущава, който кънти и раздробява съзнанието, който носи необратимите последици. Сега идваха отломките. Сега бе следвоенният период.
Тук Ели Визел щеше да каже: „Как се оплакват шест милиона загинали? Колко свещи да се запалят? Колко молитви се изричат? Знаем ли как да си спомним за жертвите, за тяхната самота, за тяхната безпомощност? Те си отидоха без следа, а ние се превърнахме в тази следа. Разказваме тези истории, защото знаем, че да не слушаш и да не искаш да знаеш, води до безразличие, а безразличието никога не е отговор“. Във време, когато светът е натрошен на парчета, нашите мъдреци казват: Letaken olam bemalchut Shadai ‒ „Поправете света, за да дойде Царството Божие“; това е, което ни е останало да направим; а на света ‒ на света му остава да работи и да се бори за идеалите за мир и справедливост.
Може би в това е в известен смисъл предимството на детската невинност и наивност. Може би това, че не осъзнавах напълно сериозността на онова, което преживявахме, ми позволяваше да бъда щастлив. Да не знаеш имената Гьоринг, Хитлер или Гьобелс. Да не знаеш, че е имало деца, които са били изтръгвани от ръцете на родителите си, събличани голи на снега, стригани, преди да бъдат обгазени, кремирани или захвърлени в ями кой знае къде редом с шепа лъжи и зловонната смрад от липсата на човечност. Някои плачели, други се молели или крещели. Чудя се каква ли е била последната им мисъл, последният им спомен, последното, което са видели, последната им мечта? Деца, чиито майки, в случай че са оцелели, щяха до сетния си дъх да живеят с осакатени сърца. Аз можех да бъда едно от тези деца в ръцете на безпощадни касапи. Можех да бъда поредният скелет сред безброй други, без идентичност, без лице, прозрачен, хвърлен в купа върху други, гниещи в лишено от милост гробище. Можех да бъде един от тях. Но аз имах по-голям късмет, късмета да се родя в България.
„И каква ползата от това да си спомняме нещата, които би било най-добре да забравим, нещата, които са толкова болезнени“, биха си казали някои. Болката тежи. Болката осакатява, но да си спомняш, дори с болка, означава да предприемеш нещо, за да не повториш трагедиите, оставили незаличими белези. В крайна сметка паметта е наследството, което ни напътства към бъдещето.
Статията подготви Даниел Пенев
Може да поръчате „Морската градина“ от Ozone.bg.
