На 37 години Софи Оксанен вече е литературна знаменитост от световен мащаб. Макар да е родена във Финландия, тя е наполовина естонка и това й дава уникален шанс да прекара детството си между Изтока и Запада. Книгите на Софи Оксанен повдигат завесата на срамните тайни от комунистическото минало на Естония и нарушават мълчанието на жертвите и палачите на тоталитарния режим. Софи Оксанен беше в София по покана на Софийския литературен фестивал. Гостуването й съвпадна с издаването на втората й книга на български език – „Когато изчезнаха гълъбите“ ( изд. „Персей“).
На официалната Ви страница във Фейсбук има снимка, на която пишете на печатна машина. Да не би наистина да използвате печатна машина, когато пишете книгите си?
Това беше снимка за премиерата на последния ми роман „Когато изчезнаха гълъбите“ през 2012 г. във Финландия. На нея използвам печатна машина „Optima“ като главния герой на романа. Тя е също и на корицата на финландското издание.
А на какво пишете обикновено?
На компютър.
В речта Ви на откриването на тазгодишния Франкфуртски панаир на книгата подчертавате колко е важно да се 
развива и поддържа национална литература на роден език. Когато на този език се говори само в рамките на страната, какви са шансовете литературата, писана на него, да стигне до читатели по целия свят?
Всичко опира до преводите. Имаме нужда от професионални талантливи преводачи, защото в противен случай няма как книгите ни да достигнат до читатели извън страната. Вероятно вие имате повече преводачи от български, отколкото ние от финландски, така че сте в добра позиция.
Подкрепя ли финландското правителство преводите на финландска литература?
Да, имаме филиал, наречен „Финландски информационен център“, чиято основна цел е да подкрепя преводите на финландска литература. Там се обучават професионални преводачи, провеждат се квалификационни курсове и също така се канят чужди преводачи, които превеждат от финландски на други езици, да се запознаят със страната, защото е много трудно да превеждаш от език, чиято страна дори не си виждал. Знаем, че навсякъде преводачите не са достатъчно добре платени, така че подкрепата на този център е необходима.
Поддържахте ли връзка с преводачката Росица Цветанова по време на работата й върху двете Ви книги?
Аз се срещнах с нея веднъж, но по време на превода тя нямаше нужда от мен. Преводачите са различни – някои имат много въпроси, други се съветват със свои колеги… За мен е много трудно да предложа решение на език, който не знам.
Вие се интересувате от политика и сте много активна в изразяването на позициите си. Какво ще кажете на колегите си, които смятат, че изкуството и политиката не трябва да се смесват?
Изкуството винаги е политическо. Това не е въпрос на мнение, а факт. Вземете например езикът, който правителството използва за историята си – той е натоварен с политически цели. Ние, хората на изкуството, сме по-независими, което означава, че имаме по-голяма свобода да изразим мислите си и трябва да се възполваме от нея.
Със Софи Оксанен и българското издание на нейната книга „Когато изчезнаха гълъбите“
Вашата страна дълго време е била под влияние на съветския режим….
Финландия има уникалното положение на независима северна демократична държава, но в същото време при нас се беше установил политически климат, наречен „финландизация“. „Финландизация“ означава, че свободата на печата и словото беше ограничена, политиците вървяха по тънък лед, защото имаха нужда от одобрението на Москва почти за всичко. Със Съветския съюз имахме договор за взаимно сътрудничество и партньорство, което означаваше, че финландци бяха назначавани на големи строителни обекти в Съветския съюз. Имахме политически насоки, с които се съобразявахме, и вечно се питахме „ какво ще каже Москва за това“. Имаше, разбира се, граждански движения и инициативи, особено творците изразяваха несъгласието си по свой начин чрез изкуството, но официалният курс дълго време беше ориентиран спрямо Съветския съюз. Дори с настъпването на периода на „ гласност и перестройка“ правителството ни запази доста агресивна позиция, например спрямо балтийските републики, които не получиха официална подкрепа на стремежа си към независимост, а бяха посъветвани да останат в рамките на съюза.
Един от най-големите проблеми на пост-тоталитарното общество е мълчанието. Хората не искат да говорят за миналото. Защо е така, според вас?
На първо място трябва да имаш език, на който да говориш за миналото, трябва да се намерят точните думи, с които да се опише какво се е случило, а това отнема време. Германците са направо професионалисти в това да се справят с миналото си. Разбира се, те загубиха войната. Русия не показва такова желание, независимо че убитите от съветския режим хора са повече отколкото германците погубиха в концентрационните лагери. Няма воля за официално признаване на престъпленията, няма воля дори за проява на уважение към мъртвите. Представителите на неправителствени организации, които се грижат за паметниците и за оцелелите от ГУЛАГ например са нарочени за агенти на чужди сили. В момента политическата сила в Русия е насочена към реконструиране на едно фалшиво „велико“ минало, така че отново не се наблюдава ни най-малък интерес към признаване на истината.
Баща Ви е финландец, майка Ви – естонка. Детството Ви е минало между Финландия и Естония. Разликата между двете страни трябва да е била огромна?
Разбира се – Финландия беше и е северна демокрация, а Естония – под съветска окупация, част от Съветския съюз.
Правеше ли Ви впечатление това като дете?
За мен беше нещо обичайно.
Говорите ли естонски?
Да.
„Чистка“ е наситена с много лични, интимни детайли от ежедневния бит. Възползвахте ли се от спомени, истории, които са Ви разказвали вашите роднини?
Да, със сигурност, но личните спомени никога не са достатъчни за исторически роман.
Смятате ли за политическо коректно да се говори за „женска литература“?
Когато изучавах литература, мнозинството от писателите, дори авторите жени, смятаха, че във Финландия няма нужда да се говори за „женска литература“, това беше очевиден факт. В скандинавските страни повече от 50% от писателите са жени, така че не е нещо, което има нужда специално да подчертаваме. Но в глобален мащаб сме по-скоро изключение. Това, че сме решили дадени проблеми, не означава, че можем да ги подминаваме в други страни и да се правим, че не съществуват.
Много писателки се обиждат, когато наричат книгите им „женски“….
Да, защото остават с чувството, че са недооценени спрямо мъжете. Ако в рецензия сложат етикет на книгата ви като „женска“, се създава впечатление, че тя се оценява чрез пола на автора й, което е безсмислено. Но от друга страна, ако не разтворим структурите на културния свят, който е полово обусловен, никога няма да решим проблемите с недооценяването.
Вие сте защитник на каузата за правата на хората с нестандартна сексуална ориентация в бившите съветски 
прибалтийски републики. Защо е важно да защитаваме правата на една малцинствена група, дори да не принадлежим към нея?
Това малцинство съставлява от 6 до 10% от населението на света, не е толкова малко. Да пренебрегнем тази група, означава да определим една десета от човечеството като граждани „втора категория“, което просто не е честно. 60-те години бяха време на големи промени за западните страни – припомнете си само мощните движения за правата на цветнокожите, на сексуалните малцинства.… Преди тези големи вълни ценностите бяха много по-консервативни. Източните страни си нямаха свои 60-те години, те изпуснаха десетилетия на дискусии по тези въпроси. По-лесно е да промениш правната и икономическата система, отколкото мирогледа и ценностите на хората. На Запад промените не се случиха за една нощ, ще отнеме време и в източните. Това е част от прехода.
Силната демокрация е най-добрата система за зачитане на малцинствата, така че с установяването й в този проблем ще намери своето разрешение по естествен начин. Хората на Запад забравят колко време е било необходимо, за да се извоюват правата на малцинствата в техните страни. Те гледат на източните държави без разбиране за политическия климат, в който са живели до неотдавна, и затова тези страни им се струват изключително ксенофобски. Но ако си спомнят каква е била атмосферата на Запад през 50-те години, може би ще започнат да се отнасят с по-голямо разбиране. Надявам се на това.
Вие, като писател в уникална позиция да принадлежите и на Изтока, и на Запада, допринасяте много за това разбиране. Благодаря Ви за интервюто!
Интервюто със Софи Оксанен се осъществи с любезното съдействие на Софийския литературен фестивал и издателска къща „Персей“. Снимка: Павлина Радославова („Аз чета“)
Софи Оксанен е носител на двете най-престижни награди в родината си: „Финландия” и „Рунеберг”. Тя е първата финландка с Наградата на Шведската академия за северна литература („малкия Нобел”), получава и Наградата на Северния съвет – 2010. На български език са преведени романите й „Чистка“ и „Когато изчезнаха гълъбите“ (изд. „Персей“). Във Франция „Чистка” става първата преводна книга, извоювала Le prix du roman Fnac. „Чистка“ е удостоена с авторитетната „Фемина“, спечелва наградите „Будапеща“, „Кристина“ и „Мика Валтари“, както и Европейската награда за книга (2010).
