Преди три месеца се върнах в България, жадна да прочета нещо хубаво на родния си език и с решителна крачка се отправих към щанда с „нова българска литература“ в една голяма книжарница. Я да видим… няколкото книги които прехвърлих бяха все тип „емигрантски романи“, с мрачни сиви и блатнозелени корици… Изборът се оказа труден, защото исках да прочета нещо позитивно, остроумно и светло, а не поредната сърцераздирателна драма от времето на прехода.

Е, намерих го… макар и не веднага – „Спътник на радикалния мислител“ на Алек Попов. Взех си тънката книжка, за да запълня един промеждутък от чакане. И… изчетох и двете части на един дъх.

В сборниците с есета, Алек Попов се вглежда в прехода и промените които той носи не само в материалния свят на българина, но и в паралелната реалност на езика. Как се трансформира публичната политическа реч при влизането ни в ЕС, защо е важно да помним вкуса на доматите от село, четат ли тийнейджърите и какво ще се случи с книгата в ерата на компютрите… Това са само някои от въпросите, на които авторът търси (и намира отговор). Сериозните теми са изплетени с тънък хумор и остава усещането, че онази светлина дето я чакаме да се появи в тунела от толкоз време, все пак е близо.

„Спътник на радикалния мислител“ ще хареса и на всички онези, изкушени от писането или имащи по-специално отношение към езика и словото. Дори и да не сте от тях – доза оптимизъм, хумор и остроумие никога не е излишна, нали? :)