Мосю Фоенкинос, Вашите книги са невероятно удоволствие, мисля си, докато се нося през „Спомените“ (изд. „Colibri“) на френския сладкодумец Давид Фоенкинос. За 280 страници време на лицето ми изплуват и угасват около 200 вида усмивки (не, не страдам от рядко неврологично заболяване, просто чета много хубава книга), възторгът ми расте, критичността ми се стопява, чувствам, че ми вадят душата с писателско перце, и се подготвям психически за поредното си любовно излияние вместо ревю.
Проклятие, кога най-сетне ще ми се удаде възможност да напиша критичен текст? Да се надяваме, че поне трупам някаква добра карма покрай всички тези крайно положителни отзиви. Чувствам как един ден само тя ще ми остане, след като малодушно се откажа и от последните си късчета читателско достойнство заради поредния автор, когото искам да поканя в личния си литературен пантеон.
Шегата настрана – Давид Фоенкинос наистина те обезоръжава с писането си. Преди време ме омая неговата „Деликатност“, сега съм впримчена в изяществото на „Спомените“ му… Явно не е случайност. Докато от „Деликатност“ обаче очаквах магията, „Спомените“ не ми звучеше като мой тип сюжет. Да, Фоенкинос разказва чудесно, но не ми се четеше семейна история, която в крайна сметка се оказва история за всичко. Или поне така си мислех.
Героят на Фоенкинос е млад мъж, който медитира над мечтата си да стане писател повече, отколкото работи по осъществяването й. Безидейното му и безсъбитийно съществуване преживява кратко сътресение след смъртта на любимия му дядо. Останала сама, баба му е вкарана в старчески дом против волята си, като това е само началото на редица малки предателства от страна на близките й. Внукът й съпреживява с нея нерадостната действителност, в която попада човек през последната отсечка на житейския си път с предизвестен финал.
Междувременно среща дългоочакваната любов, на която е възложил всичките си надежди да осмисли съществуването му. Изживява я, страхува се, че ще я изгуби, отдава й се напълно, губи я така или иначе… Всичките миниатюрни емоционални революции, които преживява, не могат да бъдат обобщени току така.
Един спомен обаче може да ти обясни какво се случва и защо се случва. Един единствен спомен може да се окаже определящ за живота ти, стига да притежаваш чувствителността и усета да прозреш неговата стойност. Героят на Фонкинос попада в цял тунел от спомени, прокаран от кончината на дядо му. Повечето, които споделя с читателя, са чужди – на близките му, на случайните непознати, които среща, и на творците, на които се възхищава. На баба му, на касиера с папагала в бензиностанцията, на Ван Гог… Те запълват празнините в собствената му съкровищница на паметта и го насочват в кои моменти да търси собствените си скъпоценни късчета смисъл.
Фоенкинос притежава няколко писателски суперсили. Първата е да сломява баналността и сладникавостта у иначе сърцераздирателни сюжети – за любов и смърт, за младост и старост, за срещи и раздели, които на теория трябва да те просълзят, а с неговия глас те разсмиват. Умее да разобличава по възможно най-елегантния начин житейски състояния и човешки проявления, които всички изпитват, но малцина успяват да изразят. И накрая, поднася историите си така, че да ти се прииска предварително да си уредиш следобедна среща с тях и в уречения ден да им се насладиш на един дъх.
Подозирам, че колкото и да тача деликатността на Фоенкинос, не съм проявила достатъчно от нея в опитите си да ви тласна към творчеството му. И бездруго не мисля, че ви е необходима, особено ако вече го познавате като автор и разгръщате поредна негова книга (каквото ми предстои на мен през идните седмици, докато издирвам по-старите издания на „Пулсио“). След всичко казано дотук няма накъде повече да се разпростирам в симпатиите си. Само един последен съвет – не се оставяйте на кротката, граничеща със скуката корица на „Спомените“ да ви заблуди, че това е един от романите, които може и да пропуснете.
Разгледайте галерията от посещението на Давид Фоенкинос в София. Прочетете и ревютата ни за романите на Фоенкинос – за „Деликатност“ от Габи Кожухарова, както и „Независими сърца“ и „Еротичният потенциал на жена ми“ от Деси Микова.