В последните месеци неведнъж ми се искаше да прочета “Среднощни светлини” (изд. „Хермес“). От една страна, защото винаги съм се радвала на успехите на млади български писатели, какъвто е Иван Русланов. От друга, сюжетът ме заинтригува сам по себе си. Много се надявах романът да оправдае високите ми очаквания . Оказа се, че не е имало от какво да се притеснявам – “Среднощни светлини” дори ги надмина.
Сюжетът събира в едно три сфери, които на пръв поглед нямат много допирни точки – изкуството, политиката и науката. Анна е млада писателка, чиято първа пиеса жъне успехи в малък софийски театър. На премиерата тя кани стар приятел – биолога Дамян. Пътищата им започват да се преплитат често, а всяка среща носи драматични последствия и за двамата. Намесва се и премиерът на популярна българска партия – Владимир, чиито намерения са трудни за разгадаване.
Всеки преследва свои мечти и амбиции и героите често зависят един от друг, за да ги сбъднат. Зад основната сюжетна линия се крие още много – силни емоции, незабравими преживявания и един поглед на България такава, каквато я виждат младите персонажи на “Среднощни светлини”. Наравно с темите за любовта, творчеството и връзката между тях се редят и въпроси за националната политика, за проблемите на обществото и за това кое е истинско и кое – не.
Накара ме да почувствам нещо. Всяка реплика беше толкова човешка.
Това казва един напълно непознат зрител на постановката на Анна. Думите му преспокойно биха могли да опишат целия роман – книгата разглежда широка гама от емоции, колебания и драми, но пресилена сантименталност липсва. Най-силната страна на “Среднощни светлини” обаче са плътните персонажи и посланията, които носят. Моя любимка безспорно е Анна. Писателката преживява много и е изключително тъжна и меланхолична личност. Думите, които използва, не се чуват във всекидневната ни реч, но това в никакъв случай не я прави нереалистична. Дори напротив – Анна притежава качеството да говори свободно за чувствата си, без да прикрива емоциите си или да се преструва. Тя винаги е себе си. Самотата – основната й компания, както и желанието й да бъде обичана, я правят един от онези изстрадали творци, които въпреки всичко остават мечтатели и вярват, че доброто ще победи.
Дамян пък е друга светлинка в големия град. Той също е писател, но тайно. След като години наред се убеждава, че литературата е в миналото му, а настоящето му е генетиката, в живота му отново се появява Анна. И му припомня какво е забравил. Биологът е много по-неосъзнат от героинята – да, той не е толкова раним, но пък всекидневно залъгва себе си до такава степен, че сам не осъзнава какво иска и кое му е най-ценно.
А Владимир и политиката в романа? Те са там, неотлъчно до Дамян и Анна, влияейки им косвено и пряко, понякога мотивирайки младите герои, а друг път – изпълвайки ги със съмнение за бъдещето на България.
И така, останах с прекрасни впечатления от “Среднощни светлини”. Сещате ли се за онези книги, от които искате да изберете любим цитат, а не можете, защото красиви и вълнуващи откровения струят от всяка страница? Романът на Иван Русланов е точно такъв. В бъдещи преиздавания (а съм убедена, че такива ще има) книгата би могла само да спечели от още по-внимателна редакция – дребните стилистични грешки и повторения правят впечатление, но и няма да ви попречат да се насладите на творческата натура на изстрадалата Анна, на търсещия себе си Дамян и на противоречивата фигура на Владимир.
