Тя е изгряваща звезда на порното. Той е изпаднала знаменитост на футбола. Между двамата възниква уж безкрайно искрена любов, при пресилено необичайни обстоятелства, а сюжетът би трябвало да изобличава експлоатацията на хора и в двете „индустрии”, но на Дидие ван Коелер в „Среща под знака Х” не му се получава.
Това е корицата на френското издание на романа. Българската от издателство „Пулсио” представлява фалическа тъмнозелена тиквичка с две „футболни” топки. Безкрайно безразлична в предвидимостта си, корицата изобщо не стои на мястото си. Очевидно не тя ме накара да купя книгата. Почти сладникавите коментари на трима журналисти, както и френският пръст в една почти банална история придават на книгата усещане за приятно влаково-автобусно-плажно четиво.
Историята всъщност има голям потенциал, но точно този автор в точно тези 200 страници изобщо не го развива успешно. Дебютът му е през 1982 г., а оттогава пише приблизително по роман на всеки две години. Много е вероятно този просто да не е най-добрият. Темата за съвременните търговци на роби е гениално представена в „9,99” на Фредерик Бегбеде, например. „Порно” на Ървин Уелш пък има много по-въздействащи сцени, разсъждения и съдби, обвързани с въпросния дял на киноиндустрията.
Добър футболен роман още не съм чела, но тук отборните отношения и химията между играчите на терена не е по-трогателна от думите на футболен коментатор на живо. Твърде често трябваше да си затварям очите, за да повярвам на фабулата. Героинята източноевропейка би трябвало да демонстрира нечовешка сила на духа. Без да се поддавам на никакви стереотипи, не бих могла да повярвам, че един футболист може да говори и мисли като героя, от чието лице е пресъздадена историята. В крайна сметка има и книги, които можем да си позволим да пропуснем. И все пак не са чак толкова лоша идея, ако сме заобиколени от много пясък, грозни хора по бански и нямаме съвсем нищо за четене.
