С преиздаването си през 2015 г. за първи път от 30 години насам „Стъкленият похлупак“ (изд. „Сiela”) отново спечели огромна популярност в книжните среди на България. Имаше период, в който непрестанно бе коментиран безспорният принос на полубиографичния роман на Силвия Плат за света на литературата.
Спомням си, че си го бях взела за четиво във влака. Идеята беше да запълни свободното ми време през будните часове, част от дългото нощно пътуване между две от крайните жп гари в България. Макар и през юни, една от главните задачи на книгата се оказа да ме разсейва от студа, който изпълваше купето и не ми позволяваше да заспя. По едно време не знаех дали настръхвам от ужас заради прочетените разсъждения, или от сковаващия, неочакван мраз на юнската нощ. Сигурна съм, че ако в онзи момент имах друга история подръка, щях да затворя тази и може би все още нямаше да съм я прочела. Но нямах.
Не се оказа никак трудно да се потопя в разказа на авторката. Можех да почувствам всяка нейна мисъл. Плат пише увлекателно и в разрез с шарените думи успя да нарисува в ума ми едно сиво и мрачно място – нейния свят, нейния личен ад. Колебливостта и нерешителността в характера на героинята са грях, който сама си признава, но точно те успяха и да ме загубят в сюжета на романа. На места просто губех причинно-следствената връзка на събитията, сякаш заспивах и се будех на следващата страница. Мозъкът ми явно отказваше да следва депресивните мисли на героинята и чисто феминисичните й разсъждения. Така, с раздразнение, стигнах до края на произведението и макар че бях усетила множество от заложените емоции, не открих нищо специално в самата история.
Никоя друга творба не ме беше оставяла така “празна” след прочитането й. Ето защо не планирах втора 
среща с романа на Силвия Плат, но две години след първата реших да направя още един по-повърхностен прочит. Сама си го причиних, но трябва да призная, че си заслужаваше, защото този път успях по-добре да си обясня защо е посочван за една от най-емблематичните модерни класики.
Естър Грийнуд притежава нещо в живота си, за което други биха завиждали – талантът да пише, който я отвежда за месец в най-мечтания град, Ню Йорк, където да стажува като редактор в модно списание и да се наслади на напълно безплатните момичешки изкушения и облаги. Въпреки това тя успява да намери негативния привкус на всяка ситуация и да се съсредоточи изцяло върху него. Завижда на момичета, на които отдавна им е писнало да имат това, за което тя мечтае, а след няколко неуспешни опита да си прекара добре в техния свят, започва да си намира най-различни оправдания да си остане в леглото и да гледа безцелно в тавана. Безкрайните й колебливост и нерешителност, както и страхът от вземане на решение по който и да е въпрос, я сковават и приклещват, затварят я под „стъкления похлупак“ на една от най-неразбраните болести по онова време.
Само дето не управлявах нищо, дори и себе си. Просто се лашках от хотела до работата и по забави, от забавите до хотела и пак на работа като прикачен за жиците тролейбус. Струваше ми се, че би трябвало да изпитвам радостна възбуда, каквато биха изпитвали доста момичета на мое място, но бях неспособна за такова вълнение.
Това е едва началото на една дълбока и тежка депресия, която отнема всяка радост и прави живота безсмислен. Естър винаги е живяла в клетка – въпреки че преди да се разболее е била привидно здрава и нормална, представите й за любовта, връзките, отношенията с хората поначало са били различни, погрешни и лишени от ценности. Липсата на откровени женски разговори с майката, връзката с неподходящия мъж и разбиранията за света, които битуват през 30-те години, я осакатяват, защото й показват само едната страна на монетата – задълженията, отговорностите и неудовлетвореността, които произтичат от това да бъдеш жена, съпруга и майка.
Сивия Плат (снимка: HiLobrow)
При тези обстоятелства Естър тотално отхвърля и мрази идеята някой ден да бъде просто нечия съпруга, само нечия майка. Защото не е познала любовта. Попаднала в ръцете на черния мрак, потънала в усещането, че не я чака нищо различно от обикновеното, започва да търси своето спасение в лицето на самоубийството.
Тесногръдите разсъждения на миналия век, недостатъчното уважение към жените и тяхното омаловажаване като личности са проблеми, които срещаме дори и днес. Вместо истинско разбиране и по-лека, но навременна алтернатива за лечение на психични проблеми, героинята, а и самата авторка в реалния живот, директно получава отхвърлянето и отричането, в комбинация с електрошоковата терапия за лечение на депресии. Такова лечение ми се струва достатъчно, за да те побърка тотално.
Макар и с един непълен, но устремен към разбиране прочит на „Стъкленият похлупак“, аз самата едва не се захлупих под него. Затворена в работния ми офис за цели дванайсет спрели часа заедно с една от най-депресарските книги на XX век, исках просто да избягам. От собствения ми затвор и от този на Силвия Плат.
Каква ирония, нали? Отново е лято отново имам дванайсет часа на разположение. Така че моят съвет е да не започвате книгата, ако не сте открили своя изключително подходящ момент, който да ви предразполага към такъв тип литература. Насърчавам ви да не я пришпорвате, да не се насилвате с нея. Историята страшно много горчи, а животът на авторката – зверски повече. Тя успява да намери търсеното спасение едва трийсетгодишна. Ако все пак решите да не си спестите тъгата и разочарованието, уверете се, че наблизо има някой, който да ви помогне да се усмихнете след затварянето на последната страница.
Не пропускайте и ревюто на Габи за романа тук. Още отзиви можете да намерите в блоговете „На по книга, две“ и „Изумен“. Ако пък искате да научите повече за драматичната връзка на Силвия Плат и поета Тед Хюз, прочетете статията ни тук.
Не пропускайте да изгледате и филма „Силвия“ с участието на изключителните Гуинет Полтроу и Даниел Крейг:
https://www.youtube.com/watch?v=EAQrgZE3NAg
