Докато четях „Старата къща под кипариса“ (изд. „Лабиринт“), си припомних думите на мой преподавател по Постколониална литература, който ни повтаряше и доказваше редовно: „Личното е политическо и политическото е лично“. Фазил Искандер демонстрира това твърдение от началото до края на романа си, но го прави едва доловимо, между редовете – именно защото главният герой е дете.
Действието в „Старата къща под кипариса“ се развива малко преди и по време на Втората световна война в абхазско селце, тогава част от СССР. Населението е толкова разнообразно, че е чудно как успяват да живeят сплотено – едно и също място обитават абхази, грузинци, руснаци, турци, гърци… Дори в семейството на главния герой има такова разнообразие от националности, че е съвсем лесно да изключиш някого от разговора, преминавайки на език, който той не говори. В едната къща се ядат филии със свинско, в тази на роднините отсреща това е грях, и все пак съществува хармония. Семейството се крепи като кипариса в двора, преди да бъде разтресено из основи от резките политически промени.
Между другото, кипарисът ми напомни на бора в „Гераците“ – и двете дървета символизират устойчивостта на семейството, което сякаш ще се разпадне, ако дървото не бъде опазено.
Разказвачът се връща към детските си спомени и обрисува живота на възрастните, политическите настроения и преживения терор. През очите на детето обаче всичко е различно. То не разбира какво се случва и защо семейството му днес се държи по един начин, а утре – по друг. Защо един ден да наречеш съученика си „фашист“ е нормална закачка, а на следващия учителката въвежда „нови граматични правила“, като казва, че вече не бива да използват тази дума. Защо лицата от учебниците се сменят. Защо преследван доскоро мъж изведнъж е началник и има власт. Защо изчезват хора и никога не се завръщат, избледнявайки с годините в съзнанието на всички освен на майките и съпругите си… Десетки въпроси „защо“, които момчето си обяснява посвоему и осмисля едва десетилетия по-късно.
Фазил Искандер (източник: Exler.ru)
Докато кипарисът символизира основната тема в романа – устойчивостта на семейството, – втората част от заглавието: – „или енергията на срама“ – ясно показва другата най-важна тема. Момчето не само изпитва срам в редица ситуации, но и усеща „енергията“ му при възрастните. Те се срамуват, когато се нагаждат към политически режими, когато предават ценностите си и привидно сменят мнението си, за да са в тон с очакваното от тях и да опазят своя живот и този на семействата си. Детето изпитва срам както от собствените си действия, така и от несправедливото отношение на другите. Особено интересно е как като момче той невинаги разбира причината да се чувства така и като възрастен се връща към емоциите си в търсене на корена на срама си.
Допадна ми как Искандер не изпада в дълги философски разкази за политическите си виждания и настроенията в СССР. Напротив, когато ги изразява чрез думите на дете, те звучат простичко и ясно, макар и не по-малко ужасяващо. Резките завои и промени, които никой не обяснява и за които никой не предупреждава, сякаш се нормализират. Уж временното изражение на „политическа тревога“ по лицата на възрастните става перманентно. „Прибирането“ на роднина в очите на детето е също толкова трагично, колкото продаването на първото му колело. Най-срамното за момчето е, че и двете събития избледняват еднакво скоро в съзнанието му.
„Старата къща под кипариса“ не е драматична или сълзлива книга, която да ви държи на нокти. Действието върви равно и леко, което всъщност впечатлява най-много: дори най-тежките моменти са описани наравно с ежедневни събития, сякаш терорът е също толкова битов, колкото да се отиде с леля на кино. Искандер е известен с чувството си за хумор, което се проявява и в най-трагичните ситуации. Той даже обяснява причината за това – терорът е сравнен с дявол, а дяволът се страхува най-много от смеха.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
