Стефан Пастис е художникът и писател, дал живот на Тими Провала и неговия приятел и бизнес партньор Мечо Тотала. Роден през 1968 г. в семейството на гръцки имигранти, Пастис прекарва детството си в Сан Марино, Калифорния. Още тогава се увлича по рисуването. Следва политически науки и право в Калифорнийския университет. След близо десет години работа в адвокатска кантора в Сан Франциско кариерата му поема в много различна посока с комикса Pearls Before Swine, който проследява ежедневието на пет говорещи животни – Прасе, Плъх, Зебра, Коза и Крокодилско братство. След дебюта във „Вашинктон Пост” през 2001 г., комиксът се радва на шеметен интерес и публикации в стотици печатни медии в цял свят.
През 2013 г. Стефан Пастис издава първата книга от поредицата за Тими Провала. Досега са публикувани общо шест, четири от които са преведени на български език и издадени от „Сиела“. Планира да напише още поне две. „Дисни” вече работи по филм за Тими Провала, който трябва да стане готов догодина.
Междувременно Стефан Пастис дойде в България, за да се срещне с феновете на Тими Провала в София на 28 май и Варна на 1 юни, а „Аз чета” се нареди в началото на опашката.
Рисувате от малък, как се озовахте в света на Тими Провала?
Обади ми се един агент от Ню Йорк. Майка му била голям фен на моя комикс и подхвърлила на сина си да провери дали не бих написал книга. Първоначално отказах, но той беше настоятелен и на третия ни разговор месеци по-късно се съгласих да опитам. Тъкмо тогава „Дневникът на един Дръндьо” на Джеф Кини набираше популярност в Съединените щати и реших, че жанрът, който съчетава текст и рисунки, е много добра идея.
Помните ли момента, когато нарисувахте Тими?
Той се роди на скицата, която се превърна в корица на първата книга от поредицата. Нарисувах го на един лист от тетрадка с редове. Като малък четях много книги с деца-детективи, които разгадаваха всякакви мистерии. Затова си помислих, че би било забавно детективът да е глупавичък и да не може да разгадае нищо.
Защо приятелят му е полярна мечка?
Това беше инстинктивно решение. Не съм вложил определен смисъл в този избор, когато съм го писал, но ако трябва да го анализирам, бих го обяснил с липсата на фигурата на бащата. Полярният мечок е голям и закриля малкото момче, а в същото време е и мек и спокоен, а не груб и сприхав. В света на Тими той замества фигурата на бащата. Идеята не би сработила, ако беше хамстер. (смее се).
А съществува ли наистина?
Винаги оставям читателите сами да решат. На срещите в училища две от три деца казват, че той е истински. Според мен прочитът може да бъде двусмислен. Като автор на комикс, в който всички животни говорят, изобщо не се бях замислял за това, докато не започнахме работа по сценария за филма. Стигнахме до сцена, в която Тотал чупи една врата. Режисьорът попита как всъщност ще се счупи тази врата. За мен отговорът беше прост – Тотал я чупи. Което значи, че в моя свят той е съвсем истински. (смее се).
Във филма обаче никой друг герой освен Тими няма взаимоотношения с мечока – не го виждат и не реагират на него. Затова беше важно в кадъра да предоставим разумно обяснение за това, което другите герои виждат, когато Тими вижда Тотал.
Понеже филмът ще бъде игрален, Тотал ще бъде анимиран. Използваме същата технология, както за животните в „Животът на Пи”. Във всяка сцена, в която няма хора, ще снимаме с истинска полярна мечка. Тя е женска, живее във Ванкувър и е единствената дресирана полярна мечка в света. Това ще направи работата на аниматорите още по-трудна, защото ще трябва да пресъздадат максимално точно истинската мечка.
Защо кръстихте мечока Тотал?
Заради шегата. Понеже агенцията му се казва „Провал” ООД, а аз исках да стане „Тотал Провал” ООД. Това е единствената причина. Един журналист обаче сподели своето обяснение – че мечокът допълва Тими, затова „тотал” е синоним на цялостното същество. Помислих си, че това е доста яко и веднага казах, че ще го открадна. (смее се) Съпругата ми пък смята, че мечокът е мерило за болката, загубата и усещането за отсъствие в живота на Тими. Това също много ми допада.
Тими Провала е много самоуверен, въпреки провалите си. Това качество или недостатък е за характера на едно дете?
В комедията героите винаги трябва да имат така наречените слепи петна. Доколко един герой е забавен зависи от разликата между това какъв е той наистина и какъв той смята, че е. Колкото по-отдалечени един от друг са тези два образа, толкова по-забавен е героят. Лаурел и Харди, например, са клоуни, които прецакват всичко, но се обличат като джентълмени, не се изживяват като клоуни. Те имат много сериозно отношение към света, а в същото време са клоуни – ето я дистанцията, която ги прави забавни. Така и Тими смята, че е блестящ и способен на велики неща, но всъщност не може да свърши нищо, както трябва.
Вплитате ли някакви поуки в историите за Тими?
Не, а и винаги съм смятал, че това е много опасен подход. Ако го правиш нарочно, звучи като вменено задължение и веднага отблъсква децата. Те са умни точно колкото възрастните, но просто още не разполагат с всички инструменти за обяснение. Ако пишете снизходително за децата, те веднага усещат това. Аз никога не съм го правил. Винаги пиша, за да разсмея самия себе си.
Засягате обаче и много проблеми от света на възрастните – Тими расте без баща, майка му губи работата си, има финансови затруднения.
Децата са наясно с всичко това. Всеки трети ученик в основните училища е дете на разведени родители. За тях това не е тайна.
В шестата книга Тими среща баща си. Понякога казваш повече, като пишеш по-малко. Докато пишеш, винаги се появява изкушението да разкриеш прекалено много информация, а понякога можеш да кажеш повече с мълчанието. Ако не кажеш нищо за бащата, а разкажеш само за майката, читателят някак предполага, че те вероятно са разведени и детето никога не е срещало баща си. Всичко е в празнината.
В тази връзка се сещам за един от разказите на Ърнест Хемингуей, в който героят отива на излет в гората. В една сцена, когато той се храни край огъня, имаш чувството, че усещаш вкуса на бекона в устата си, но ако зачетеш по-внимателно, разбираш, че в изреченията няма почти никакви прилагателни и наречия. Според една от теориите, които съм чел, ако писателят ти каже по-малко, мозъкът ти сам запълва празнините в историята и така я усещаш по-близка.
Аз съм голям фен на Хемингуей. Всъщност Тими среща баща си в къщата на Хемингуей във Флорида.
Могат ли такива книги да помогнат на децата да осмислят какво се случва около тях самите?
Надявам се да помагат. Моите родители също са разведени, така че с тази история и аз намирам обяснения, от които съм имал нужда. Не съм го правил нарочно, но виждам, че така се е получило. Ако пишеш, както пиша аз, собственият ти живот се разгръща по страниците. Пиша без план – в началото знам най-много пет момента от сюжета, но нямам представа как ще свърши всичко. Пускам си много силна рок музика, гася всички лампи, оставям само екрана на компютъра да свети и пиша. Когато се върна да прочета какво съм написал, просто виждам живота си по тези страници. Книгите ми са автобиографични в много по-голяма степен, отколкото някога съм предполагал. Например, пралелята на Тими във втората книга е същата като моята гръцка баба. Не съм го направил нарочно, но тя има всички черти на характера на баба ми.
Във Вашите книги рисунките са толкова важни, колкото и текстът. Как избирате какво да напишете и какво да нарисувате?
Много е трудно. Най-напред трябва да отбележа, че не съм добър художник – изразявам, каквото искам да изразя, а в случая работи, защото се възприема като нарисувано от Тими. Работя глава по глава – след като напиша историята, се връщам веднага да направя рисунките, докато още са в ума ми. Така се получава взаимодействието между текст и картина. Харесва ми, когато рисунките противоречат на текста – например Тими казва нещо грандиозно, после веднага го виждаш и то е глупаво. Това е смешно.
Историите за Тими Провала и Мечо Тотала са преведени на 33 езика. Какво ги прави толкова популярни сред децата в различни части на света?
Вероятно темите в книгите са универсални. Няма ли всеки празнина в сърцето си? Има ли човек, който да не иска да бъде обичан? Не е ли всеки подвластен на въображението си? Не мечтае ли всеки да постигне неща, които изглеждат непостижими? Освен това всички ние сме главни герои в собствените си истории и светът се върти около нас.
Забавното е, че много от децата гледат на Тими като на супергерой, защото освен доста богатия си речник, той няма почти никакви умения, но въпреки това вярва, че е способен на всичко. Така че какъвто и да си, си по-добър от Тими, а щом той смята, че е способен на всичко, и ти си способен на всичко. Децата го възприемат така.
Като писател с толкова много читатели, какво според Вас кара децата днес да посегнат към книгите?
От разговорите ми с децата знам, че това е хуморът. Днешният свят е пълен с неща, които ги разсейват и отвличат вниманието им, така че децата имат много причини да не посегнат към книга. Ако все пак го направят, това, което би ги накарало да разлистят още една страница, е хуморът. Не иска ли всеки да се посмее?
Как такива книги могат да намерят място в образователната система?
Много учители и библиотекари са обръщали внимание на сложните думи, които Тими използва. Пиша така, че да поставя такава дума в контекст, който да подсказва значението ѝ. Когато Тими казва „измама”, той казва „Лъжа и измама!” Дори да не провериш значението на тази дума, би предположил, че означава нещо като лъжа. Така че тези книги образоват по едва доловим начин. Освен това смятам за образователно и вдъхновяването на децата да създадат нещо. Творчеството е важна част от израстването и образованието на децата.
След кариерата Ви като адвокат какво Ви върна обратно към рисуването?
Пълното отчаяние. Бях на ръба на нервен срив. Един ден се прибрах от работа – тогава трябваше всеки ден да обличам костюм и както си бях в костюма, просто легнах на тротоара пред къщата и се втренчих в небето. Никога няма да забравя този момент. Това беше пълно отчаяние. Не можех повече да понеса стреса. Ако не ми беше потръгнало с комиксите, не знам какво щях да правя сега. Тъжното е, че компанията, за която работех, още съществува и хората още работят там. Често си мисля, че ако не беше онзи момент, още щях да работя това и щях да съм отдал 26 години от живота си на тази професия. Животът ми щеше да е преминал просто така. Смятам, че е полезно човек да си почива отвреме навреме. Понякога просто излизаш през една врата и тичаш с всички сили, без никога да погледнеш назад.
Могат ли Вашите книги да покажат на децата отрано какво е наистина важно и че това не са оценките, както казва Тими?
Мисля, че това се чете между редовете. Тими винаги се присмива на Топчо, че учи твърде много. В училище обаче аз бях точно Топчо – детето, което само учи. Чрез Тими донякъде се надсмивам над себе си. Ако можех да се върна, щях да променя това. Имам чувството, че бях толкова вглъбен само в ученето, че съм изпуснал всичко останало. Иска ми се да не бях. Струва ми се, че през последните десет години от живота си наваксвам всичко пропуснато в училище. (смее се)
Като създател на герой, станал толкова известен, какво е отношението Ви към Тими сега?
Много е странно, защото аз всъщност изобщо не съм известен. Хората познават работата ми, но не и мен. Когато се срещам с читатели и подписвам книги, за час или два ставам много известен, но когато се върна обратно в хотела, вече не съм. Това е една условна слава, което е много забавно.
Знам, че звучи странно, но към Тими изпитвам същите чувства като към децата си – дал съм му живот, но той е независим от мен. Каквото и да създадеш като творец, то е комбинация от автора и читателя, зрителя, слушателя. Когато някой чете книгата, това, което разбира, е валидно точно толкова, колкото и вложеното от автора. Писателят и читателят се срещат някъде по средата. Тими вече е независим от мен и обикаля света сам. Затова го възприемам като истинско дете и много се старая да го предпазя. Затова настоявах да бъда съсценарист на филма за Тими. Често се случва екипът на филм да не иска да работи със създателя на героя, но аз отказвах да продам правата, ако не вляза в екипа. Само по този начин можех да предпазя Тими и да го съхраня такъв, какъвто е.
Какъв искате да го видите, когато порасне?
Не съм фен на щастливите развръзки. Този проблем възникна и в сценария за филма – как да свърши. Използвахме модела на филма „Лошите мечки” (The Bad News Bears, 1976 г., режисьор Майкъл Ричи). Той е за един бейзболен отбор от неудачници. В последната сцена те се изправят срещу най-големия си противник за купата в първенството. В 99% от филмите този отбор би постигнал голямата победа. В този обаче губи. И така свършва всичко. Такива финали харесвам. В живота няма момент, в който всичките ти проблеми да са решени.
Мисля, че крайната цел е онази празнина в сърцето на Тими да бъде запълнена – отсъствието, липсата на бащата. Не знам как Тими ще постигне това, но знам какво ще стане, когато се случи – мечокът ще си тръгне. Това ще бъде и краят на последната книга. Ще бъде тъжно, но ще означава, че всичко в живота на Тими е наред и той може да продължи напред сам.
Прочетете ревюто на Милена Златарова за „Тими Провала: Стават и грешки“
