Стоян Николов-Торлака е роден в Монтана, но живее във Велико Търново. Завършил е история и културна антропология, а от години работи като журналист, пише разкази и има трима сина. Преди около година издаде „Северозападен романь“, посветен на говора от този див(ен) край на България. Романът стана повод да го попитаме тогава как чете, а днес решихме да направим интервю по повод продължението на първия му роман, което вече е на пазара – „Автономията????“.
Как се роди идеята за „Северозападен романь“? Спонтанно ли беше или плод на по-дълго премисляне?
Истината е, че „Северозападен романь“ се роди никак. Да, звучи странно, но той е плод на всичко и на нищо. Не живея в Северозапада от 17 години. Последните няколко лета успявам да водя семейството си в едно вълшебно село в Балкана в този район за по няколко месеца през лятото. През останалата част от годината заспивам и се събуждам с мисълта за родния си край, но не съм там. Няма как да го причиня на близките си. Без образование, здравеопазване и възможности за бизнес инициатива, Северозападът умира.
Та, да се върна на въпроса… Роди се никак. От нищото. И от всичкото. Години наред се събуждах всяка нощ с някаква крещяща липса в душата си. В един момент реших, че мога да я запълня с думи, вместо с алкохол.
На корицата може да пише, че аз съм авторът и че е северозападен, но това не отговаря на действителността. Това не е роман, а израз на болката, шибаната ми болка, която е болка и на всички хора в родния ми край. Шибаната болка на хората от всички все по-маргинализирани райони на България.
В интерес на истината, много се учудих, когато книгата се прие толкова добре не само от хора от Северозапада, но от хиляди български читатели от всички краища на страната, а и от такива, живеещи в повече от 60 държави по света. „Северозападен романь“ е книга за прокудените, унизените и отритнатите от централната власт хора, напълнили душите си с нереализирани мечти. На неглижираните. На тези, които не живеят в София или покрай двете ни магистрали. На спазващите правилата балъци. На преебаните от системата. На всички като мен. С любезното спомоществователство на институциите на милата ни Родина, но гнусна държава.
Та, той не се роди никак. Просто трябваше да го напиша, защото не ми даваше мира и ме изнасили да го излея върху листа. В този смисъл агресорът не съм аз, а самият текст, самото усещане, колкото и да чувам, че писателският ми стил бил брутален. Не, не е. Той е продукт на бруталната реалност, която ни заобикаля, а също така препълва душите ни.
Какво е най-голямото предизвикателство в написването и издаването на роман на диалект?
Няма предизвикателство. Спомням си, че когато бях малък попитах баба си защо наричат нас, хората, чиито корени са в планинската част на Северозападна българия, торлаци. Тя ми отговори „оти сме прости и прикааме грозно“. Разбира се, каза го с шеговит тон, но аз го приех като чиста монета.
Дълго време слушах подигравки и пренебрежителни подмятания за Северозапада по медии, в университети, по улиците, та дори и от хора, родени и изградени като личности в Северозапада.
В един момент реших, че няма да я бъде тая. Като историк, културолог и на първо място човек от този край почувствах, че би било пълна кретения от моя страна да не се опитам да покажа, че той е място на крайности и няма само лоша страна, но и вълшебна, магична такава. Че е многопластов, мъдър, смел, силен, магнетичен… Не само примитивен, беден, „червен“, притворен, откъснат.
Диалектът, думите, изказът, словоредът са изключително показателни за всяка една микро или макрообщност. За нейния светоглед. Затова исках да бъда пределно обективен в представянето на родния си край. Някои хора се стреснаха от на пръв поглед грубоватия стил на книгата, но аз не съм я писал за тях и не ми пука. Писал съм я за хилядите, които усетиха долните пластове и успяха да вникнат под псувните, пиянството, бруталното и да усетят истинския дух на Северозапада. 
Та, така. Диалектът на Северозапада е втъкан в хромозомите на всяка една клетка на тялото ми. Там израснах, там се оформих като личност. В този смисъл не съм имал никакви затруднения с писането на диалект. Дори наопаки – беше ми твърде лесно, тъй като можех да пусна ръката си да пише каквото пожелае съзнанието ми. Не беше нужно да се съобразявам с книжовната норма. В определен смисъл бях първопроходец и стрелях в тъмното. При редакцията на „Северозападен романь“ много ми помогнаха няколко човека, които погледнаха текста отстрани.
Няма да крия, смекчих диалекта на някои места, за да стане по-четивна книгата. Въпреки това тя запази духа си, което ме радва ужасно много. Притеснително би било, ако ми пукаше за чуждото мнение. Аз имам толеранс към него, но той е доста плитък. Иначе нямаше да посмея да пиша на един диалект, който самата ми баба определяше като „грозен“. Напротив, той е толкова красив, колкото и цветист и би могъл да обогати книжовната норма извънредно много, ако тя не беше толкова тромава.
Как ще отговорите на коментарите, че романът ви изолира жителите на Северозапада и ги осмива?
Със самите мнения на хората от Северозапада. На много от представянията на книгата в родния ми край имаше изказвания от сорта на „В началото ми се стори скандална, но когато „влязох“ в текста осъзнах за какво става въпрос“. Нито „Северозападен романь“, нито „Автономията????“ имат каквито и да било претенции за висока литература. Още по-малко авторът им. Ненавиждам високата литература. Намирам я за префърцунена, а за мен литературата трябва да е част от реалността. Да, тя е изкуство, но не трябва да е изкуствена. Книгите ми не са и никога няма да станат задължителна литература. Уж живеем в демокрация. Който иска да чете, който не – прав му път. Критики не търпя. Който може, нека да напише каквото иска по-добре от мен, аз не съм съдник, тези правомощия има единствено времето.
„Северозападен романь“ и „Автономията????“ не са книги за Северозапада. Те представят реалността в едно измислено село, което би могло да се намира навсякъде в маргинализираните региони на България. А те са много. Вече споменах, че освен София и градовете около двете магистрали всичко е ужас и безумие, създадено от централната власт. Е, ако изключим няколко курорта, разбира се.
Продължението „Автономията????“ вече е на пазара. Как бихте описали романа на хората, които не са чели първата книга?
Роман за автономията на духа. За отчаянието и дръзновението. За любовта и смъртта. За непреклоността на човешкия дух, забита със страшна сила в блатото на битийността. За липсата на държавност и борбата за нормалност. За смеха, сатирата и сарказма. За падението и безбожната сила на здравия смисъл. Книга, с която се опитвам да върна фокуса на обществото ни, доколкото го има, върху четирите въпросителни, върху които акцентира Апостола на свободата преди повече от век. Разбира се, не се съизмерявам с него, но ми се иска да направя каквото мога, за да можем всички ние, българите, да се отърсим от летаргията си и да спрем свободното си падане в бездната на демографската, духовната, каквато се сетиш бездна…
Иначе грубоват хумор, секс, сюжетни линии и нелепи авторови разсъждения има колкото се сетиш. Макар и с измислен сюжет, се опитвам да се доближа до реалния живот колкото мога повече. С грознотата и красотата на истината. Дали успявам, всеки може да прецени за себе си.
Роден сте в Монтана, но живеете във Велико Търново. Бихте ли емигрирали, или вярвате, че камъкът си тежи на мястото?
Никога! Не можеш да си представиш колко душевни драми ми коства магарешката ми упоритост, но никога не бих заживял извън България за постоянно. Знам какво причинявам на децата си с този си инат, но все пак вярвам, че мазохизмът ми може да е и проява на оптимизъм. Истината е, че Велико Търново е красив град, в който децата и жена ми се чувстват добре. България мога да им причиня, но в родния си край няма как да ги накарам да живеят. С това ниво на образованието, културата, здравеопазването… Аз бих се върнал още днес, но на тях не искам и няма да го причинявам. Sad, but true. През летата ги водя, но не виждам как можем да живеем за постоянно там. Не и в сегашната ситуация.
Да, истината е, че живеем в разграден двор, който има претенциите да е държава, но дедите ми са умирали за България и аз няма да предам завета им. Да е живот и здраве, зарекъл съм се, че когато стана на 51 години и най-малкият ми син навърши пълнолетие, се прибирам в родното село на баща си. Там, горе, в Северозападния Балкан, където звездите са на една ръка разстояние, водата и въздухът имат вкус, а душата и пръстта са едновременно ръбати и свободни като Дългоделска Огоста.
Откъде идва прозвището ви ‘Торлака’?
Торлаците са етнографска група, обитаваща Северозападна Стара планина (включително и Източна Сърбия), части от Македония, Албания, че дори и от Централен, а и Сливенски Балкан. Държа да отбележа, че всички ние имаме българско самосъзнание и всички конспирации, че сме сърби или каквито и да било други, са пълна тъпотия. Българска етнографска група и толкова! Родът на баща ми е от село Говежда. Торлашко село, закътано в планината. Знам за поне седем поколения мои предци, които са живели там. Докато родителите ми бяха студенти израснах при баба си и дядо си в Говежда. Влюбен съм в селото. Част от сърцето ми остава там, когато си тръгна. И ме чака. До следващата ни среща. Болезнено е, но всеки от нас си има подобни лични драми, защо да ви занимавам с моите, при положение, че и вашите дяволи не са по-бели…
Какво чете Торлака в ежедневния си живот?
Любимият ми писател е Жоржи Амаду. Разбира се, мога да изредя още стотици имена като Джеръм Клапка Джеръм, Хашек, Кафка, Булгаков, Илф и Петров, Кортасар… В български контекст харесвам Петър Незнакомов и Чудомир, например. Чета по няколко книги едновременно. Обичам да балансирам между сериозна научна литература (обикновено свързана с история, география, етнография; хуманитарна работа, к‘во да пра‘иш), привидно лековати и шеговити текстове с дълбок замисъл и някакво фентъзи, с което просто да си махам главата. Сега съм си наумил да подпукам цикъла за Конан на Робърт Хаурд. Чух, че щял да излиза целият на български. Най-после! Чакам го близо 20 години…
Следите ли съвременните български автори и тяхното творчество?
Честно ли? Да. В повечето случаи не съм очарован, няма да ви лъжа. И е съвсем нормално. В България литературата рядко е професия. По-скоро се явява призвание. Поради тази причина много от талантливите съвременни български автори нямат възможност да се откъснат от битийното и да бъдат отдадени изцяло на творчеството си.
Все пак през последните няколко години излязоха чутовни произведения. Ще спомена само Милен Русков, за да не обидя някого. „Вината“ за това е на негово величество читателя. Четящите хора в България изкрещяха в лицето на нас, пишещите, „искаме от вас качествена съвременна българска литература! Тук и сега!“. Които можаха от нас, се съвзеха от този шамар и хванаха химикалите. Които не можаха, започнаха да плямпат как са неразбрани творци на висока литература или потънаха в гнилоча на старите си лаври.
Българският език е език, който се говори от малка група хора. Поради това той автоматично ограничава аудиторията на всеки един писател, който работи с него. Това обаче не е недостатък. Напротив, предимство е. Защото, ако си наистина отдаден на писането, можеш да влезеш в много по-дълбоки детайли (включително и в диалектите, за които идеше реч преди малко) и да се държиш далеч от конформизма на чиклита и евтините кримки например. Както се казва в Северозапада „Кое е лесно, не е интересно“.
Често публикувате разкази, чийто стил е много различен от този на романите ви. Замисляли ли сте се за роман, различен от досегашните?
Да, разбира се. Още от самото начало „Северозападен романь“ беше замислен като трилогия. След като я завърша обаче мисля да се обърна за известно време към по-кратки литературни форми и да издам няколко сборника с разкази, отново свързани с родния ми край, но акцентиращи повече както върху фолклора, така и върху „градски“ легенди – тоест да се опитам да уловя духа на едно така или иначе безвъзвратно умиращо време.
След това обаче възнамерявам рязко да сменя стила и да издам един исторически роман, чието написване планирам повече от десет години, но, може би за щастие, все не ми остава време да подхвана. Става въпрос за средновековната българска история, която така или иначе е първата ми любов.
Не съм бил и надявам се никога няма да стана писател, който ограничава интересите си в определен стил или тематика. Мисля, че е хубаво да се експериментира и да се надгражда. В крайна сметка, освен талант, писането е и обикновено занаятчийство. Колкото повече пишеш, в колкото повече насоки се опитваш, толкова по-добър ставаш. Самотно, но опияняващо занимание. Чист наркотик, от който измъкване няма.
Премиерата на „Автономията????“ ще бъде тази вечер в София, в клуб „Макао“ от 19 часа.
До края на годината авторът ще има още две срещи с читателите си – на 12 декември във Велико Търново и на 15 декември в Павликени.
Повече подробности – на Фейсбук страницата на Торлака.
