„Онзи, който превръща себе си в звяр,
се отървава от мъката да бъде човек“.
– Д-р Джонсън
Гледал съм филма на Тери Гилиъм, чел съм книгата на английски, а сега успях да я прочета и на български. Отне ми по-малко от ден да приключа с тези двеста страници психеделична, луда и възхитителна проза, а ето, че седмица по-късно още не знам как да подходя към това ревю.
Правя първи опит и звучи горе-долу така: „Страх и омраза в Лас Вегас“ (изд. „Прозорец”, превод: Вергил Немчев) от Хънтър С. Томпсън бележи повратна точка в историята на американската литература…“. Обаче даже не успявам да завърша изречението, когато ме прекъсва протяжен, скърцащ звук, най-вероятно идващ от разхлабените дъски на ковчега, в който Хънтър Томпсън се върти. Естествено, разбирам, че усещането е само плод на въображение и гузна съвест – все пак Томпсън не е погребан, а кремиран, а през 2005 г. Джони Деп и компания изстрелват праха му в стратосферата през оръдие, качено на петдесетметрова кула. Представям си как частица от неговата ДНК е попаднала върху прелитащ метеорит, който пък при сблъсъка си с планета е създал цяла цивилизация Хънтър С. Томпсън-овци. Почти съм сигурен, че не така се заражда животът, но не би било лошо Джеф Безос и Ричърд Брансън да проучат въпроса…
“Какви нелепи и нелогични мисли!”
Заради ето такива глупости ми е трудно да седна да пиша… Но! Часът е три следобед, а денят е вторник, което значи, че крайният срок за статията наближава, и времето за размотаване изтича. Пека се гол до кръста, кацнал на тераса в един от многобройните панелни мравуняци на София, и решавам да подхвана ревюто в чист „гонзо“ стил, чрез който се надявам скърцането на ковчега да замлъкне.
(снимка: rollingstone.com)
Огненочервен кабриолет се носи през Долината на смъртта в посока Лас Вегас. Шофьорът – едър самоанец с виетнамски слънчеви очила и разкопчана хавайска риза – излива гореща бира върху гърдите си, за да хване по-плътен загар. Спътникът му пък се бори срещу инвазията на несъществуващо ято кръвожадни прилепи… Кои са тези хора? Дали това са доктор по журналистика със своя адвокат? Може би „експерти по криминален наркотичен анализ“? Или пък прескочили трийсетте хипари, търсещи спомена за отминали тръпки? Трудно е да се каже, но вероятно и трите определения са донякъде валидни. Наясно съм единствено, че тези мъже са се нагърбили с отговорната задача да отразят пустинното състезание с мотоциклети „Минт 400“, което ще се състои на следващия ден в покрайнините на Вегас.
Знам какво се питате: „Подобна важна работа не изисква ли качествена подготовка?“ Изисква и още как, но нашите герои не са вчерашни, затова са се запасили с… Ох, ами с „две торбички трева, седемдесет и пет топчета мескалин, пет картона суперсилно ЛСД, една почти пълна солница кокаин и цяла галактика от разноцветни стимуланти, транквиланти, възбудителни, приспивателни…“. Самото изреждане на веществата в тази завидна колекция кара моята неподготвена за сериозна журналистика глава да се върти. Така се усеща и останалата част от тази полу-художествена история – непрестанно главозамайване на границата между халюцинациите и реалността, в търсене на чувството от едно отминало време, в преследване на нещо почти неуловимо… Американската мечта. Идеята, че ако си достатъчно изобретателен и смел, можеш да живееш така, както искаш, и да бъдеш какъвто пожелаеш.
„Добре – мисля си – всичко е точно. Имаме начало, нарисувах картина… Сега какво?“ Хрумва ми да напиша, че книгата излиза през 1971 г. и е ранен поглед назад към провала на контракултурата от шейсетте години в САЩ, но се отказвам… Иска ми се да извадя още цитати, но как да го направя, след като всяко второ изречение в романа е или смешно, или проникновено, или написано с такъв ритъм и усет за езика, че по-скоро трябва да си поплача, а след това с ръка върху Библията да се закълна, че никога повече няма да напиша и дума…
„Стига толкова! Стегни се!“
Бърша една мъжка сълза от дясната си буза, стягам се и разлиствам книгата, за да разгледам моментите, които съм подчертавал. Финансова измама, фалшива самоличност, потрошени хотелски стаи, амфетаминова психоза, Lucy in the Sky of Diamonds… Не. Трябва ми нещо друго. Продължавам да ровя и скоро забелязвам повтарящ се мотив. Спомен от английската версия на книгата – повей от далечното минало, носещ със себе си обвинението, че пропускам нещо ключово за тази книга.
И изведнъж ми светва – поуките, разбира се! Една велика книга няма как да не съдържа поуки, а и точно на тези пасажи се възхищавах при първия прочит преди седем години. В крайна сметка винаги съм знаел, че това е една криворазбрана книга, която уж описва крайно безразсъдното поведение на двама опасни наркомани, но всъщност изобилства от полезни уроци и съвети за малки и големи.
За да не кажете, че съм егоист, споделям няколко от тях:
- Внимателно преценявайте къде и кога е удачно да се отдадете на забранени удоволствия.
Романът недвусмислено показва, че ако ще употребявате субстанция, от която губите ума си, задължително трябва да го направите на възможно най-оживеното място, и то точно когато се налага да свършите важна работа. Така ще натрупате куп спомени, на които да се смеете след години, а и току-виж сте се сдобили с материал за написването на интересна книга.
- Защитете докторантура.
Няма значение дали ще сте доктор по журналистика, право или финанси. Важното е, когато някой ви хване да вършите нещо безобразно, да можете уверено да заявите: „Всичко е под контрол. Аз съм доктор!“. Работи всеки път и със сигурност ще накара „невестулките“ да отпуснат хватката си около вас.
- Дръжте се подобаващо с пътната полиция.
Когато служител на реда опита да ви спре за превишена скорост, последното, което искате да направите, е да отбиете веднага и да го ударите на извинения и молби. Това само ще породи презрение в неговото сърце, а на вас ви трябва конфронтация на равни начала. Правилният ход тук е да настъпите педала на газта и да ускорите поне до 170 километра в час. Не се тревожете – полицаят ще ви последва. След това подайте десен мигач в знак, че сте готови за спокоен разговор на следващата отбивка. Продължавайте да сигнализирате и изчакайте в далечината да зърнете изход към магистралата. Точно когато полицаят реши, че сте на път да спрете, ускорете отново, дръпнете ръчната, завийте и го накарайте да влезе след вас в отклонението със 110 км/ч. Той няма да е подготвен за маневрата, но вие ще сте. Така че когато забързаната му фигура изплува от вдигналия се облак прах, вие ще го чакате, лежерно подпрени на капака на автомобила си. Помнете: „Няма ченге, което да не се възхити на прецизно изпълнено Овладяно Поднасяне по цялата дължина на завоя в някоя детелина на магистралата.“
А-а-ах, спомени, спомени… Горното впрочем не е пълен списък, но като човек, ценящ радостта от откритието, оставям сами да търсите следващите съвети.
„Ревюто май не върви никак зле“, си казвам, и се заемам да открия някой силен цитат от Хънтър Томпсън, с който да му сложа подобаващ край. Повечето или съм ги чел, или съм ги чувал в интервюта, така че ги пропускам… А! Ето един, който ми е непознат: „Не препоръчвам на никого злоупотребата с наркотици, алкохол, насилие или лудост, но на мен те винаги са ми вършили работа“.
Тялото ми схваща посланието преди ума… Ледена тръпка пропълзява по гръбначния ми стълб и капка пот се стича от подмишницата ми надолу към лакътя. Не препоръчваш?! Как така не препоръчваш?! Приисква ми се тутакси да излетя за онази планета и да закрещя в лицето на първия срещнат Хънтър Томпсън: „Като не препоръчваш, защо вършите всички безумия в книгата толкова авторитетно?!“
Ох…
Страх и омраза на тераса в Надежда“.
Поглеждам отражението си в прозореца към хола и почвам да се чувствам истински неловко с шапката си идиотка, оранжевите очила и цигарата, забучена на дълго цигаре. Това вече е прекалено… Не мога… Спирам. Господи, какво съм правил с живота си последните седем години?!
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q3 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
Откъс от книгата можете да прочетете тук.
