Литературата ни напомня, че не целият живот е записан на книга: има още толкова много истории за разказване.
Из Бележка на автора – “Нека големият свят се върти”
Сигурно сте попадали на фейсбук страницата и блога “Humans of New York”, една почти гениална идея на фотографа Брандън Статън, който снима портрети на различни хора в Ню Йорк. Добавя и кратки цитати от хората на снимките, които нежно допълват силата на фотографиите и разказват историите на “малките” хора в огромния мегаполис. През цялото време, докато четях “Нека големият свят се върти” на Колъм Маккан (ИК Жанет 45), си представях героите на книгата като серия от снимки в “Humans of New York” – парчета от пъзeл с лични истории, които се застъпват и търсят своето място в картината, която води читателя из калната магнетичност на Ню Йорк. Запечатани кадри на герои с истории, в които се отразяват ежедневните избори, натрупванията през поколения, случайността или просто съдбата. Тези истории често започват извън Ню Йорк, но неизменно стигат до него като огромна спирка на кръстопът, където се пресичат съдби и животи, за да оставят отпечатък не толкова в Историята, колкото в натрупването на истории за това място и хората в него.
„Този град бе по-голям от сградите си, по голям и от жителите си. Ню Йорк живееше в собствените си нюанси. Приемаше всичко, което му се предложи – престъпността, насилието и шокиращите малки хубости, които изпъпляха изпод ежедневието.“
В книгата градът обаче е много особен герой. Той сякаш върви на някакъв особен втори план зад личните разкази на проститутки, майки, загубили децата си във Виетнам, художници, които искат да живеят в 20-те години на ХХ век, монах-ирландец, разкъсван между любовта и Бог и един въежеиграч между кулите близнаци. Ню Йорк се промъква в разказите на всички, за да се превърне в онази оплитаща нишка, която в края имаш усещането че придържа всичко и нарежда историите така, че голямата картина е едновременно много тъжна и много красива реалистична снимка на живота.
В “Нека големият свят се върти” Ню Йорк прилича много на музиката в “Жестокото присъствие на времето” на Дженифър Игън. Той е общата арена, на която всеки един герой се бори със собствените си демони, търси начин да бъде щастлив и смислен в настоящето, макар ясно да осъзнава, че някъде по пътя е загубил много от възможностите си да бъде това, което е искал, мечтаел, имал.
„Да влезеш в този град, разправяше, е като да навлезеш в тунел и с изненада да установиш, че светлината в края му няма значение; понякога дори самият тунел е този, който прави светлината поносима.“
“Нека големият свят се върти” е от онези докосващи книги, които не напътстват, не дават присъди, решения и поуки, дават ти само онази красива житейска мъдрост, която срещаш всеки ден в хората наоколо и техните лични истории. Малки истории, които те разбиват на парчета, показват ти колко голям е светът, а всички само “пристъпваме” и “Единственото, за което си струва да тъжиш, … е, че понякога този живот е способен на повече красота, отколкото светът може да понесе.”
Прочетете още ревюто на Мила за „Нека големият свят се върти“
Прочете още и за създаването на страхотната българска корица на книгата от нейния дизайнер Райчо Станев тук и тук.
