Шантав капитан на космически кораб, който не си мери приказките и… мисиите. Екипаж от различни раси, който не се слави с високи ниви на интелигентност. И една цел – да оцелеят. Последната им задача е да „поразровят“ необятния Космос, за да открият нови светове и да увеличат мощта на земляните, достигната по доста съмнителен начин.
И за да бъде историята максимално заплетена, корабът „Своенравното хлапе“ (изд. „Ciela“) е отвлечен от изкуствен интелект, който е решен да открие създателя си.
На пръв поглед капитанът не е много продуктивен в генерирането на добри идеи за справяне с проблемите, но какъв е протоколът за справяне с абсурдни ситуации?
Понякога като че ли получава проблясък на разум, но следва подобен коментар:
За миг се запита, докато пристъпваше към последния от офицерите си, дали може би не е постъпил донякъде безотговорно, подбирайки някои от екипажа си според снимките в досиетата им.
И всичките ни надежди за влизане в рамките на някаква приемлива нормалност са попарени. Какво ни остава? Предлагам да вземем цялата тази абсурдност на ситуациите и действията и остроумния (напомнящ ситком) диалог и да се позабавляваме с тях.
Колкото и неочаквани да са заплахите към „Своенравното хлапе”, колкото и задънени улици да срещат заповедите на капитана, четейки, все повече се убеждавам, че само Адриан Соубек може да се справи тях.
Накрая започнах да схващам – абсурно е да не си абсурден в абсурдни ситуации. На фона на цялото приключение, екипажът, който в началото ми се струваше нормален, сега ми изглежда неадекватен. Почуствах облекчение от тази метаморфоза, защото не бих могъл да живея с мисълта, че капитан на боен кораб е толкова абсурдно вдъхновяващ.
