Датата е 5 април, както винаги сряда. Годината е 2017-а, градът неизменно Париж. Мястото – кафене „La Promenade“. Пред маса, постлана с лилаво покривало, стои възрастен мъж с бяла коса и живи очи. След като дълго време не е стъпвал тук, докато са се сменяли собствениците на заведението, той се завръща и Париж ликува. Това е Алехандро Ходоровски и днес ще гледа на карти таро на петима души, които със сигурност няма да са същите след това.
Култовият чилиец може да бъде наречен по десетки начини – като започнем от филмов и театрален режисьор, сценарист и драматург, преминем през кукловод, актьор, поет и композитор, за да стигнем до гуру, шаман, мистик и мъдрец. Моето любимо определение за него е „модерен пророк“, но истината е, че той е много повече от всичко това.
Сблъсъкът с творчеството на Ходоровски е като оглушителен взрив. Първо всичко потъва в белота и тишина, после изригва, а след това сякаш някакъв тътен остава и светът е различен. Не че искам да драматизирам излишно, но неговата биография „Танцът на реалността“ (изд. „Colibri“) разтърсва из основи. Още от първите страници те удря в стената и си оставаш залепен там до края, че даже и ти става удобно по някое време.
Кадър от „Свещената планина“ (снимка: maximonline.ru)
Най-вероятно познавате Ходоровски от амплоато му на режисьор. Култовите му сюрреалистични филми „Къртицата“, „Свещената планина“ и „Свята кръв“ завинаги променят облика на киното. Ако не сте ги гледали, то го направете и пребройте колко негови мотиви са заели други артисти. Отговорът ще клони към безкрайност. Сам той описва филмите си като еквивалент на психеделични наркотици, а техниките му за тяхното създаване са крайно неортодоксални. Няма как докато ги гледаме, да не се запитаме какъв ум е родил тези образи. В автобиографията си, която най-после можем да прочетем и на български, той ни позволява да надникнем в съзнанието му и трябва силно да затегнем коланите, защото това е диво пътешествие във времето, пространството, фантазията и различни измерения.
В живота му, изглежда, няма случайни неща (а то има ли изобщо?). Като започнем от името му, което може да бъде изтълкувано като „Златно око“, през това, че е роден в град Токопиля, който се намира на двайсет и втория паралел – колкото са големите аркани в тарото, до факта, че е с еврейско-украински произход, а израства именно в Чили през епоха, в която там поезията властва над обществения живот.
Кадър от едноименната екранизация на „Танцът на реалността“ (снимка: flavorwire.com)
Пътуването в дебрите на съзнанието му започва от ранното му детство, което обяснява много от факторите, формирали личността му в отношенията с родителите му, и продължава бясно напред към навлизането му в света на изкуството. Разделянето на истината от фантастиката или дори миналото от настоящето в думите му е трудно, но не е и необходимо. Въображението му няма граници, защото той съзнателно ги избутва непрекъснато. За филмите си говори само бегло, защото тук целта му е различна – да ни покаже как мисли. Дали обаче можем да го разберем, си е наша отговорност, а дали и ще го приемем – съвсем друга работа.
В някои интервюта казва, че ще живее до 150 години, в други – до 300. Аз му вярвам. Дори и все пак да умре, той просто ще си отиде в някое друго измерение, където несъмнено ще се чувства повече на място.
Преди тази книга изразът „бедна ти е фантазията“ предизвикваше у мен предимно смях, защото вярвах че не е особено вярно. Сега го приемам съвсем сериозно. Наистина ми е безкрайно бедна фантазията, но колко вълнуващо всъщност е това!
