Хосе Карлос Сомоса е един от най-известните и значими съвременни испаноезични автори, добре познат и на българския читател, благодарение на издателство „Colibri“. Макар по професия всъщност да е психиатър, повече го влече към игрите на ума в литературата, към сюжетите-загадки и неизследваните дълбини на човешката психика, които с прецизност на хирург разкрива в романите си.
Не мисля, че някога ще надскочи себе си след „Клара и сянката“, „Пещерата на идеите“ и „Стръв“, но въпреки това „Тетрамерон“ – последната му книга на български – е готически красива творба, която се чете буквално на един дъх.
Тетрамерон всъщност е общество на разказвачи, които разказват истории… вечно. Те са винаги четирима – за да се появи нов разказвач, някой от предишните трябва да си тръгне. Класическите образци на разказваческата традиця от „Декамерон“ и „Хиляда и една нощ“ и в „Тетрамерон“ приканват читателя от история в история, от разказ в разказ, докато не се почувства напълно обсебен от фантастичните и на места брутални и безумни сюжети. Всяка следващата история се намира в кутия, която читателя отваря внимателно, но нетърпеливо, докато Сомоса не го изправя лице в лице с последната – онази, носеща най-голямо предизвикателство…
Дванайсетгодишната Соледад (което от испански означава „самота“) тръгва на училищна екскурзия, от която никога няма да се завърне. Когато прочетох това изречение още на първите страници, наивно си помислих, че ще последва отвличане. После обаче си припомних, че все пак става дума за Сомоса и нещата никога не са толкова обикновени и предсказуеми, както е в повечето книги от този жанр.
Соледад е напълно необяснимо привлечена от едно стълбище, което ще я отведе до съдбата й. Както споделя Сомоса в интервю специално за „Аз чета“:
…това, което се случва на Соледад, е страшно. Но мисля, че някои читатели ще припознаят в „Тетрамерон“ Луис Карол и неговата Алиса. Едно приключение в друг свят, в който едно малко момиче привидно страда, защото е малтретирана, но в същото време тя развива собствената си личност и с четенето на книгата читателят си дава сметка, както и тя, че всъщност се себепознава.
Там, в мрачното и фантастично подземие, Соледад попада на четиримата разказвачи – неприятния и садистичен господин Формас, мистериозния и сладкодумен Епископ, милата на пръв поглед госпожа Лефо и госпожа Гуин, която не проговаря през по-голямата част от времето. Историите на всеки един от тях са за „промяна, винаги придружена със загуба на част от неща, които преди си притежавал, които си бил“, както сам ги описва Сомоса. А урокът, който Соледад ще научи, е, че хората никога не са такива, каквито изглеждат отвън. И че реално и нереално са абстрактни названия за неща, които човек трудно може да класифицира.
Защото истинска Афродита не съществува: тя е само пяна, мит, спомен, мирис на море, което никога не мирише само по себе си, също както никога не е съществувала и истинската София, а само страстта на един мъж и неговото щастие в момента на смъртта. А ако мнимата Афродита и мнимата София са били за миг неразличими от действителните, което е максимумът, за който може да мечтае всяко въображение, какво значение има, че са били неистински?
Представител на магическия реализъм и последовател на Борхес, Сомоса е гений на криминалната литература със социален заряд. Ако обичате интелигентните, провокативни, леко брутални и философски сюжети, държащи в напрежение, опознайте творчеството му. По този начин ще опознаете и себе си.
Не пропускайте интервюто на Милена Златарова с Хосе Карлос Сомоса, както и ревюто на Рия Найденова за „Пещерата на идеите“.
