Снимка: Dennis Kleiman—© Stomping Ground Photo 2014
Гейл Форман e носителка на поредица литературни награди, а журналистическите й материали са публикувани в издания като „Севънтийн“, „Космополитън“ и „Ел“. Романът й „Да остана ли?“ е преведен на повече от 30 езика, спечели наградата на NAIBA „Книга на годината“ за 2009 г., номинации и признание от много асоциации и конкурси в Англия и САЩ.
Последната й янг адълт книга “Аз бях тук”, която наскоро беше издадена на български, разглежда мрачната тема за самоубийството и за преките и косвените жертви, които това еднолично решение оставя след себе си.
Представяме ви нейното мнение за това, защо тийнейджърите са привлечени от книги с по-сериозна и по-мрачна тематика, публикувано в Time:
Време е да спрем да се притесняваме, че янг адълт романите, които говорят за смъртта или разказват истории за младежи, поели по рисковани пътища в живота си, могат да окажат негативно влияние върху децата.
Аз се запалих по четенето на дванайсет години. Тогава бях заобиколена предимно от комерсиални книги от типа на “Холивудски съпруги” на Джаки Колинс, “Отвъд полунощ” на Сидни Шелдън и “Първи умират мечтите” на Харолд Робинс. Но колкото и да обичах да чета за фанатични фенки, шпиони, холивудски съпруги, за наркомани и убийци, аз не бях като тях. Дори не бях целувала момче с език.
Нямах сексуален опит, въпреки че някои от момичетата в моето училище вече имаха и въпреки моите пикантни четива. Не си падах много по момчетата, поне не и по тези, които съществуваха извън страниците на любимите ми книги.
Откакто чувам за възраженията на възрастните относно мрачните теми в янг адълт романите (интересното е, че аз рядко срещам тези хора, а предимно чета за тях), мисля много за тийнейджърите, които четат моите книги.
Тревогите са частично основани на идеята, че читателят се превръща в това, което чете. По тази логика, още преди години аз трябваше да съм станала смъркаща кокаин фенка или да съм полудяла, или да съм се превърнала в руснак със склонност към убийства.
В 10-ти клас бях обсебена от Вонегът и Достоевски. Тази моя страст се дължеше на два факта: първо, по онова време бях мъничко претенциозна в литературния си вкус и второ, книгите, които истински щях да обичам да чета още не бяха написани.
Притесненията на възрастните се обуславят и от схващането, че мрачните романи, насочени към младежката аудитория, могат да увредят необратимо крехките умове, защото тези наситени истории често са посветени на теми като самонараняването, пристрастяването, насилието и дори смъртта.
Хъм.
Не съм сигурна кое прави една книга мрачна? Изглежда, определението варира според сезона или модата.
Мрачна книга ли е “Игрите на глада”, поредицата, която алегорично изследва сериозната тема за войната? Или “Grasshopper Jungle”, която проследява човешката способност за разрушение? Или тези, които отразяват реалния ни свят: границите на човешката жестокост и доброта (“The Absolutely True Diary of a Part-Time Indian”) или сложните въпроси за тленност на човека („Вината в нашите звезди„)?
Защото ако тези книги са мрачни и това е проблем, аз съм объркана. Те не разглеждат ли същите теми, с които младите хора са насърчавани да се занимават в училище, чрез четене на журналистически или общоприетите текстове като “Илиада” (темата за война) или “Макбет” (темата за самоунищожението) или “Да убиеш присмехулник” (темата за добротата и жестокостта) или “Сбогом на оръжията” и цялата поезия на Емили Дикинсън (темата за човешката тленност)?
Нека за миг да поставим въпроса дали книгите са мрачни или не настрана. За миг, нека просто кажем, че някои янг адълт романи са мрачни. И… Какво от това?
Литературата плува в по-тъмните води на човешката природа. Книгите трябва да проучват сложните конфликти и въпроси като тези за живота и смъртта, за свободата и потисничеството. Това е тяхната работа. И на тийнейджърите също.
Ново изследване на базата на мозъчно картографиране посочва, че юношеството е времето, когато човек се ангажира дълбоко както на интелектуално, така и на емоционално ниво.
Някои изследвания показват, че по време на юношеството, частите от мозъка, които обработват емоциите са по-активни при младежите, отколкото при възрастните (факт, който не е никаква изненада за родителите на тийнейджъри).
Тийнейджърите харесват книги с по-провокативена същност на историята, но на емоционално ниво те са жадни за катарзиса, който тези книги предлагат.
Има и друга причина за тревогите. Юношеството е времето, когато младите хора могат да изберат да поемат по лошия път, което се отразява на живота им като възрастни.
Според Националния институт за психично здраве вероятността за тийнейджърите на възраст между 15 и 19 да умрат от нараняване е шест пъти по-голяма от тази при децата на възраст между 10 до 14 години. Чудно ли е тогава, че те търсят книги, които да им помагат в трудните периоди от живота им?
Повишаването на смъртността е смразяваща статистика, особено ако сте родител. Естествено е родителите да се страхуват, че нещо ужасно ще сполети детето им. От тяхната гледна точка предпазливостта по отношение на мрачната тийн литература започва да има повече смисъл.
Защото ако детето не чете за смъртта, за насилието, за малтретирането, за самоубийствата, тези ужасни неща няма да му се случат.
Тази форма на магическо мислене без съмнение е основана на добри намерения, но със сигурност е погрешна. Тъй като книгите не създават поведение. Те единствено могат да засилят процеси, които вече са налице.
Един роман няма как да превърне книжния маниак в развратен наркоман, както и романът ме може да превърне наркомана в книжен плъх, освен ако семената на тази трансформация вече не са били засадени.
Но какво могат книгите реално да постигнат? Те могат да отразяват опит и да показват възможния изход от трудните ситуации.
“Speak” на Лори Халс Андерсън дава на младите жени сила да говорят за сексуалното насилие. “Part-Time Indian” на Шърман Алекси е спасителен сал за младите хора, които не могат да видят пътя си извън пристрастяването и лишенията, извън обречеността.
Не вярвам, че книгите имат силата да спасяват човешкия живот. Това твърдение е прекалено 
грандиозно за моето мислене. Но да видиш отразения опит, чуждите тежки преживявания и решения, може да се превърне в стимул, в търсене на помощ… В такива случаи книгите наистина могат да спасяват.
Подозирам, че повечето младежи, които четат и обичат „мрачните“ романи нямат почти нищо общо с героите в тях.
На въпроса ми защо са привлечени от роман като “Да остана ли?” (в която главната героиня губи семейството си в автомобилна катастрофа), мнозинството отговарят, че го харесват, защото представя един обикновен тийнейджър в извънредни обстоятелства.
Четенето за измислени младежи, които побеждават обстоятелствата (Внимание, спойлер! В янг адълт романите почти винаги се случва това) позволява на реалните тийнейджъри да си представят, че могат да направят същото в рамките на своя собствен живот. Ще си позволя да кажа, че дори мрачните янг адълт книги са способни да вдъхнат сила и надежда на своите читатели.
Най-вече мрачните. Може би на пръв поглед изглежда, че „мрачните“ книги са за смъртта, за болестите, за болката, но в действителност те са за живота. Децата разбират това, дори понякога възрастните да не могат да го схванат.
