Веднага ви казвам, че обожавам книги за вампири. Още когато прочетох основополагащото произведение на Стокър преди години, се влюбих завинаги в тези герои. Привлечена съм от всичко в този тип романи – мистерията, мрака, неясната граница между любов и обсебване, между живот и смърт.
И точно защото книгите за вампири не бяха особено популярни преди време, аз се наслаждавах самотно на увлечението си… и така ми харесваше. След това се случи нещо странно – вампирите взеха, че станаха модерни и необяснимо за мнозина – дори комерсиални. А това неминуемо има нeгативна страна. Интересните, мистични и мрачни персонажи изведнъж се превърнаха в стандартни, експлоатирани и вече бяха във всяка книга, всеки филм, дори реклама… да не говорим, че се стигна до там да се създават наръчници от типа „как да се оженим за вампир и как да изградим здравословна връзка с него” (много ясно как – като държим фризера догоре зареден с банки кръв). Шегата настрана, вампирите стана толкова безлични герои, че напълно загубиха мистичния си чар и страховитата си същност.
Точно затова книгата на Том Холанд „Вампирът. Тайната история на лорд Байрон” бе като глътка свеж въздух (тоест свежа кръв). Може би защото е писана преди вамп-истерията или защото е създадена от историк, но тази книга ми върна надеждата във вампирските романи.
Тя е точно такава, каквато трябва да бъде – мрачна, кървава, жестока, обречено безнадеждна. И онова, което я прави такава, е не фактът, че е книга за вампири, а че е книга за Байрон.
Да, за Байрон – една от най-магнетичните и скандални личности в английската и световната литература. Том Холанд взема един прекрасен исторически образ и преплита официалните факти за живота му с мрачни фантазии, за да създаде перфектен кървав коктейл от ужас, еротика и мистика… Авторът умело намира обяснения именно във вампиризма за много от противоречивите и крайни постъпки на Байрон, за ексцентричното му поведение и способността му едновременно да скандализира и омайва.
Холанд вплита в теста цитати и препратки към произведенията на Байрон и негови приближени, и макар това да е просто фикция, той така умело ни въвежда в нея, че в един момент се питаме – ами ако беше истина?
Защо все пак приятелите на Байрон са унищожили мемоарите му, каква толкова ужасна тайна може да се е криела в тях? Все пак Байрон е бил известен с множеството си връзки, кръвосмесителни наклонности, чувства, неподвластни на половете и възрастта. Бил е провокативен, обичал е да шокира, с две думи, не се е притеснявал да бъде себе си. Или поне така е изглеждало. Какво толкова е искал да скрие, след като така явно е проявявал, че не се интересува от мнението на другите?
Не бива да забравяме, че голяма част от творчеството на Байрон е посветена на лутане в мрака и безнадеждното, издигане в култ на злокобното, че немалко от героите му са чада на мрака и греха. Как да си обясним този вечен негов уклон към тъмната страна на живота? И трябва ли изобщо да търсим обяснение? Защо просто не се впуснем с Том Холанд по тъмните пътеки надолу към пъкъла и да видим какви злокобни картини ще се открият пред очите ни? Без да забравяме това, което самият лорд Байрон е твърдял – че понякога действителността е много по-невероятна от измислицата.
